Вчера. Триумфалният ден, в който най-сетне новата бригада трябваше да започне работа по станалата вече световноизвестна наша фасада. То не бяха отлагания, не беше ей-сега, след една седмица, утре, вдругиден, в по-другиден, след два дни, след три дни, в понеделник, вече твърдо, вторник – идваме! И действително, в 10:00 пристигна камион и стовари скелето в двора. “Ще заскеляваме!!”, обявиха майсторите енергично. “Само да довършим малка дреболийка еди-къде си и веднага се връщаме!” И изфирясаха яко дим. Остана един плах човечец седящ на стол, който по неясна причина трябваше да е тук, докато те вършат другата работа. Денят неусетно мина. Човечецът седеше ли седеше. По някое време му дадох едно списание. После още едно. Периодично го снабдявах с четиво. Към четири заваля. Човечецът примъкна стола под осемдесетгодишния лъжекипарис и продължи да чете. Дъждът ръмеше тихо, докато той кротко изчете две GEO, един National Geographic и три Knowledge. Гледката беше толкова дзен, че си пуснах изпълнение на японска флейта Шакухачи. В пет вече валеше проливно. Бригадата се появи, подбра човечеца и си замина без обяснения. Аз и скелето останахме сами в дъжда. Всичко е един безкраен сюреализъм на този свят.
