Прибирам се снощи по късна доба и решавам да се разтуша с малко телевизия. По BBC върви филм за вуду-лечители в Уганда. Угандчанин с интелектуален вид обяснява, че въпреки че е бил изцерен от вуду-лечител, продължава да е малко скептичен към цялата тая работа. В това време на заден план вуду-лечителят с бежов костюм коли черен петел и облива с кръвта му обсебена от духове дама на средна възраст. След този така увлекателен филм продължавам с паранормалната тематика и гледам за втори път Red Lights, където Робърт де Ниро чете мисли, лекува от разстояние и огъва лъжици, та пушек се вдига. За финал решавам да се приспя с поредицата How the Universe works?. A bunch of mad scientists обясняват разпалено за Големия взрив, в комбинация с главозамайващи дигитализации. След цялото бръщолевене продължавам да не мога да схвана какво аджеба е имало преди тоя голям взрив и ако е нямало нищо, то откъде се е взело всичко тогава? Учените и те се питат същото и отговарят по следния начин – колкото и да е невероятно, законите на физиката го позволяват. Е, сега вече ми се изясни, ще мога да спя спокоен.
Следващият епизод е за черните дупки (Прави ми впечатление, че анимацията е досущ като в Interstellar) Като за начало, този път май схващам малко повече. Ясно е, че се образуват от умиращи звезди, това с изкривяването на времето да речем, че и него мога да го смеля. Хоризонтът на събитията също ми се изясни, спагетизацията е фасулска работа. Добре! Обнадежден съм. Стигаме до сингулярността: В центъра на черната дупка всичко се събира в „безкрайно-малка-точка-с-чудовищно-голяма-плътност“. Е, това ще се направя, че не съм го чул, мисля си, докато беловласият учен от азиатски произход, който се кипри в почти всички такива филми палаво пояснява: „Тук законите на физиката престават да действат, а времето практически спира“. След него и останалите луди гении заявяват, че законите на физиката в черната дупка не действали, сякаш това е съвсем-нормално. Чудя се, как е възможно някой толкова самодоволно да ти казва, че в действителност си няма и идея за какво става въпрос. За финал отново нещо разбираемо: черните дупки били относително малки – около 20 мили в диаметър. Я, че това е все-едно от тук до Радомир, виж ти. Имало обаче и друг вид черни дупки. Те били малко по-големшки така, колкото Слънчевата система например. В центъра на нашата галактика Милки Уей се кипри точно такава една дупка-мастодонт (Завършваме филма с оптимизъм).
Тътрейки крака към кревата, за пореден път се опитвам да осмисля мащабите на космоса. Лошото е, че колкото и да ми е интересно, обикновенно забравям по-голямата част от информацията, но нека да видим: До Луната се стига за четири дена, до Марс с попътен вятър за половин година. До Юпитер май трябваха към 18 години със сегашните технологии. От единия до другия край на галактиката са 100 светлинни години, ако правилно съм запомнил какво обясняваше Артър Кларк в Среща с Рама. Съседната галактика Андромеда е дълга 200 светлинни години. Решавам да се довърша с един удар: колко беше голяма Канис Мажорис? Имаше едно филмче в ютюб, където на фона на драматична музика сравняват небесните тела по големина. Тръгват от Луната и стигат до Канис Мажорис, като си спомням, че особено много ме беше впечатлило сравнението с пътническия самолет. Ако пътнически самолет лети по екватора на Канис Мажорис с 900 км/ч., колко време ще му е необходимо за да я обиколи? А де? Колко беше? Не беше ли една година (мия зъби). Ако е една година, това не е чак пък толкова страшно. Мога да си го представя, може би. Ще си лягам.
Абе не. Не беше една година. Не мога да заспя. Ставам, пускам компютъра, влизам в youtube, написвам „You are not the center of the Universe”, намирам филмчето, превъртам до Канис Мажорис, пускам.
Малка грешка. Хиляда и сто години. Хиляда и сто години, тоя пътнически самолет ще си обикаля като гламав около огромната звезда. Това е почти от Хан Аспарух досега, мамка му. Не, нищо не съм схванал, не, никога няма да мога да си представя каквото и да било, мащабите са смазващи. Ние сме едни нещастни мравки, на нашата мравешка планета, в нашата мравешка Слънчева система, в нашата мравешка Галактика и сме обречени да си останем такива. Дълбоко се подтиснах. Бе възможно ли е наистина да е толкова голяма пък тая звезда? Създателят на филма откъде знае? Решавам да прочета коментарите към филмчето, с надеждата, че ще има някое скептично становище на голям разбирач. Я да видим, някакви хора питат откъде е взел саундтрака, други изразяват почитанията си. Господ е създател на всичко, обясняват няколко от коментарите войнствено. Хм. Не че съм фанатизиран атеист, но да обясняваш с Господ всичко за което още няма смислено обяснение, е още по-дразнещо-самодоволно, от обяснението на физиците, че законите на физиката допускали от нищото да се пръкне всичкото. Поне учените мислят и то здравата, докато ако разчитахме на тия с Господ, още щяхме да живеем в сламени колиби и да развяваме дълги бради край стадо овце. Следва коментар “You’ve missed Uranus!” Очевидно авторът е пропуснал една планета, голям прас. Това по никакъв начин не попречва на внушението на филмчето. “Where is Uranus!?” – следващ коментар на някакъв досадник. Добре бе, явно по цял свят хората държат да са дребнаво-досадни и тотално пропускат съществените неща. Именно така водим света към унищожение. “Where is Uranus!!?” – трети досадник се присъединява към хора. Тъкмо да се отчая напълно от човешката раса, се вглеждам в следващия коментар – „Where is your anus?” Ха! Някой най-после ги сложи на място тия уранисти. Преобразувах цялото напрежение от необятността на вселената в гръмовен смях. Едно е сигурно, колкото и да са огромни и отдалечени тия звезди и планети, по нещо ги превъзходжаме хилядократно – по чувството за хумор! Ако ще Канис Мажорис да е на пет дена път с камили, да е голяма като тиква и да бълва огън и жупел, съм сигурен, че не е способна да роди такава смешка – Where is your anus, ха-ха-ха! С облекчение се завърнах към човешките мащаби. От Земята по-големо нема! Лека нощ.
