Царят на сутрешното мотане. Мотане, мотане, мотане. В три часа бях на бензиностанцията. Заредих за 20 лв. и се наредих на огромната опашка на касата. Две горива, седмична винетка и ето тези дъвки. Ще трябва да изчакаме първо да се зареди едното гориво, заобяснява касиерката, за винетката се плаща отделно, продължаваше да дърдори касиерката, а нетърпеливи чакащи на опашката след мен цъкаха с език и се чудеха защо не им идва реда. Въведете вашия пин код. Моля номерът на колата ви. Моля въведете пина отново! Дъвките и тях ли с карта ще ги плащате? Ами ъъъ, да и тях. Имах общо осем лева в брой и реших да ги запазя, в случай че в магазина в Лакатник неистово ми се прииска да си купя лимонада, етър или обикновенни бисквити. А и знае ли човек. Абе какво става тука, каза един господин, ето за шеста колонка, метна десет лева и изчезна. След него и останалите взеха да се пресягат и да оставят кой по десет, кой по петнадесет. Настана суматоха. Касиерката запази самообладание. Беше огряна от следобедното слънце и като че изпаднала в леност. С банковите преводи човек трябва да е много внимателен, обясни ми тя като на свой човек. Накрая в паничката за пари се валяха маса касови бележки, за банкови трансфери, за дъвки, за винетки и какво ли не още. Взех една и я загледах. Пишеше 200 лв. Хм, тази не е моя. Без много да му мисля я метнах в кошчето за отпадъци пред касата. Довиждане, приятен следобед. Вече е три и половина, мамка му, колосално се замотах. Има ли антифриз? Не, почти празно е. Върнах се и след още един банков трансфер се сдобих с антифриз готов за употреба. Най-после потеглих. Настроението ми се оправи светкавично. Слънцето грееше право в прозореца. Печах се, слушах Hector Zazou & Swara и изпадах в еуфория. Да отида сам до Лакатник в четвъртък късно следобед беше една невероятно добра идея! Околовръстното при Горна баня е в потресаващо лошо състояние, дупка до дупка. Светофари, камиони, автокъщи. След разклона за Банкя – рязък контраст: чисто нов участък от пътя, три ленти, изрядна маркировка и огромни табели. Толкова беше изрядно, че чак се шашнах и вместо да сбъркам отбивката и да тръгна към Мировяне както правя обикновенно, отбих още по-рано и отпраших към Волуяк. Така няма да стигна и до утре сутрин. Обаче е слънчево. Слушах индийска музика на отворен прозорец и ми беше гот, не ме интересуваше нито кога ще стигна, нито къде. Имах един съученик, с място във Волуяк. Баща му имаше огромни мустаци и отглеждаха ягоди сорт София. При Волуяк направих обратен, върнах се на околовръстното, подминах отбивката за Мировяне безмилостно и завих този път където трябва, за Своге. Кеф, кеф, кеф. Пътят – само мой. Минах под огромна светеща табела, на която пишеше “DRIVE CAREFULLY, THERE IS SOMEONE WHO LOVES YOU!” Уау! Явно много народ изхвърча по завоите. Но аз не бързах. Никой не ми дишаше във врата и карах все по-бавно, отправяйки кратки погледи към огряните хълмове, къщичките тук-там и пенливия Искър. На една поляна до пътя правеше неясно какво малък пътнически самолет с липсваща опашка. Харесват ми смелите дизайнерски решения в този край. При Реброво качих един чиляк на стоп. Човечецът каза, че чакал от четиридесет минути. Сутрин било много студено. Слънцето изгрявало едва в девет. Говореше много неясно на някакво местно наречие. Аз къде отивам? До Лакатник? Познавам ли еди кой си. Не познавам никого, отивам на разходка. В колата взе да мирише на алкохол. Човечецът сподели, че бил настинал. Нямало дръвца. Нищо нямало. Немотия, мизерия. Аз щом съм от Лакатник познавам ли бай еди си кой си? Не? Не съм от Лакатник? Ааа, извинявай, много извинявай! Оставих го в Своге. Подминах други двама мораво-червени чичовци-стопаджии. За днес съм си изпълнил дълга. Пристигнах в селото чак в пет и половина. Слънцето аха да залезе зад близките възвишения. Защо трябваше да се мотая чак толкова? Аз съм един много странен турист. Както и да е. Реших да се поразходя около час и да се връщам. Нямаше жива душа. Ниските слънчеви лъчи огряваха вадичките и белите камъчета по пътя извънредно красиво! Спирах на всеки два метра и снимах вадички и камъчета. След много спирки и снимки, стигнах едно място нагоре в гората, където има къща и кучета. Кучетата се разлаяха като бесни, после млъкнаха. Стъмваше се. Черни клони, небе. Тихо, топло. Връщам се. Човек дои крава и ѝ обяснява да стои мирно.
В седем бях при колата, пълен мрак. В девет бях вкъщи и вечерях. Гледах филм до средата и легнах.
Тази сутрин. Закуска и кафе край лаптопа. Скролвам в несвяст. Един приятел е постнал нещо за някакво смути от киви, което не било струвало еди колко си, ами незнам колко си, тоест са му изтеглили 900 лв от сметката, вместо ъъъ, девет. Човекът обаче пазел бележката и оправил работата. В този момент ми светна сигнална лампа. Какви бяха тия двеста лева вчера? Отворих си онлайн-банкинга и ХЛЪЪЪЦ!!! Точно това е станало! Заредил съм за двеста лева, вместо за двадесет! Изби ми студена пот по челото. Точно когато събирам всяка стотинка ли трябваше да стане тази издънка. Звъня на Боян, който е мъдър като Бухала от Мечо Пух. Така и така ъъъ, издънил съм се, изхвърлил съм бележката, какво да правя? Отивай в бензиностанцията, каза Боян. А? Ама аз тука, кафенце, закусчица, тъкмо запалих печката… Отивай в бензиностанцията веднага, каза Боян. Отивам. По пътя си представям, как ровя из тонове изхвърлени касови бележки. Касиерката беше друга. Обясних какво е станало и взех да соча като обезумял към тясната дупка на кошчето за боклук: Тук, тук я изхвърлих! Жената ме гледаше със съчуствени, топли очи, като на Норма от Orange is the new black. Дойде управителката и каза, че имат дубликати на бележките. Каза, че ще оправят работата. Каза, че и да не съм бил отишъл, щели да се усетят и да я оправят, не им било за пръв път. Бях благодарен, все-едно са ми направили някаква огромна услуга. Може ли да Ви прегърна? Управителката си записа моя телефон, за всеки случай. Дадох й визитка, ако й дотрябват уроци по китара, някоя композиция за камерен ансамбъл или абстрактна живопис с неясно предназначение.
