Сряда. Останах без хляб и отидох с колата до Била в Симеоново. Любимите ми кокосови кейкчета бяха разположени стратегически, взех две кутии. Уж, за да имам с какво да почерпя ако някой ми дойде на гости, но всъщност ми беше пределно ясно, че ще прекарам остатъка от деня и целия следващ ден в ядене на кокосови кейкчета и пиене на кафе. На връщане колата се държеше странно. Губеше мощност все-повече и последния баир едвам го взе, ръмжеше и миришеше лошо. Обадих се на съседа Къци (гениален авто-реставратор) и изказах авторитетно предположение, че проблемът е от свещите. Когато имах Трабант, казах аз, той се е държеше по сходен начин ако му е изгоряла едната от общо двете свещи. Къци пристигна за оглед и още по-авторитетно установи, че нямам съединител. Ще струва триста и неясно-колко лева и съм без кола до събота.
Прекарах известно време на двора, замислено режейки трупи с бензинова резачка.
Прибрах се и научих две интригуващи новини: вероятно ще имам изложба през февруари и също така концерт във Франция. Почувствах се като птицата Феникс, възраждаща се от пепелта. Остатъкът от вечерта премина в лежерен чат.
На следващата сутрин съседските багери бодро ме разбудиха, както правят всяка сутрин от две седмици насам. Запалих камината. Пуши лошо, ще трябва отново да викам бат Гочо, който срещу сто лева отново нищо няма да направи. Инсталирах се пред компютъра, с кокосов кейк и кафе. Известно време обсъждане на интелектуалния потенциал на човечеството. Работата не е розова.
Пристигна Руми, единствената ми ученичка по китара и ми връчи буркан с мед. Трябвало да си подсладя малко живота. Тя беше във върховна форма. В рамките на един урок успя да проумее какво са септакордите, мажорен и минорен лад, ауфтакт и как се акомпанира блус. Реших да проявя великодушие и да й покажа как да научи баладата на Бионсе, за която ме врънка вече трети урок. След урока продължих с кокосовите кексчета и кафето. Следобед потеглих към града с автобус. В 64 винаги пътуват едни много обрулени от живота хора. Опитах се да слушам музика, но от слушалките не се чуваше нищо. Пътувахме безкрайно. Стана ми лошо. Започнах да се потя и да пребледнявам. Дали не е от прекалено многото кафе и кокосов кейк? Точно преди да колабирам, автобусът триумфално спря пред Центъра по хигиена. Отидох да преподам другия си частен урок, който е по рисуване. Девойката изяви желание да рисува есенен пейзаж. В рамките на един час слушахме Джо Кокър по Джаз Фм и рисувахме есенен пейзаж. Баща й е твърдо решен да купи от мен малка пластика (седнал човек) и отказва да му я подаря. Досега не съм продавал пластики, колко да му поискам? Тя е със счупен крак и липсваща ръка, но на него точно така му харесвала. Купил си е мраморна плоча, върху която ще я залепи със силикон. Поисках сто и петдесет лева. В последствие ми се видя много за тази развалина, май ще намаля на сто.
След урока отидох до тайния гараж, където се помещава моето колело и с него продължих към зала България. Предстоеше ми да чуя Бела Барток, втори концерт за пиано и оркестър с Анжела Тошева и Софийска Филхармония. Още едно произведение, което не е изпълнявано в София от четиридесет години. Анжела Тошева изсвири блестящо този нечовешки труден концерт, Софийска Филхармония се представи достойно под диригентството на съвсем приличен и учудващо симпатичен за диригент унгарец (Особено брас-секцията, която в тази психеделична какафония има сериозна роля). Не си спомням отколко години не бях поздравявал някого искрено и не си бях тръгвал от класически концерт в приповдигнато настроение.
Сестра ми се тревожеше за мен. Как ще се прибирам? Не искам ли да спя при тях? А да ме закарат до Хладилника? Казах й въобще да не се притеснява, известно време въртях племенницата си насам-натам из въздуха и потеглих на среднощна разходка из центъра, която както обикновенно завърши в Мимас на Любен Каравелов. Поръчах си салата от магданоз и нахут с фул, което е нещо като боб. Известно време блажено ядях, наобиколен от млади джихадисти. Поради доброто ми настроение и многото магданоз, ме осени идеята да се завърна в Драгалевци на колело. Нещо, което не би ми хрумнало при едно по-обичайно стечение на обстоятелствата. Първият отсег по Черни връх взех с известен зор. Сетих се, че имам музика. Под звуците на Хъдсън проджект карането потръгна и даже по едно време изпреварих друг велосипедист на баира. Очевидно съм в несравнимо по-добра форма от последното качване с колело до Драгалевци, което беше преди десет години. В този проект Джон Абъркромби свири учудващо добре. Защо не съм му обръщал внимание досега? Саксофонът на Боб Миндзър също много ми допадна, истинска наслада. Дълго соло на бас-китара на Джон Патитучи, както винаги съм скептичен относно качествата на бас–китарата като джазов инструмент. Добре че после мина на контрабас.
На кръговото на околовръстното въртях бавно и с облекчение, като придържах кормилото с върха на пръстите си. Тъкмо се бях сетил как Бах изминавал пеша над сто километра, за да чуе концерт на Букстехуде (все забравям между кои два града е циркулирал, но да приемем че са били Лайпциг и Дрезден). Търсейки приликите и разликите между мен и Бах, преминавах спокойно по втората пешеходна пътека, когато голямото черно ауди, което уж ме изчакваше, внезапно рязко потегли и наби спирачки на милиметри от мен. Всички застинахме – аз, младият брадясал шофьор и приятелката му на съседната седалка се гледахме мълчаливо цяла вечност. Думите бяха излишни. Беше ясно кой е олигофрен и кой не е. Опитах се да продължа нататък, но установих, че веригата ми е паднала по някакъв много идиотски начин. Наложи се да пренеса на ръце колелото до Фантастико, за да го разгледам на светло. Докато клечах и ръчках веригата си представях, как се появява служител на магазина и ми казва „Не можете да си оправяте колелото тук“, Защо постоянно си фантазирам такива идиотщини? Изкачих се до Драгалевските гробища и оттам продължих пеша. Вървях нагоре по Лешникова гора, драгалевското Шанзелизе. Луната грееше силно точно отпред. Черният силует на планината, звезди, тенор-саксофон. Съвсем сигурно не съм се чувствал така от много отдавна. От мнооого отдавна. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се развали съединителя.
Последен участък в пълен мрак по улица Крайречна. Прибрах се в обетованата земя. Общо време – един час от Попа, включително аварията и пешеходния участък. Котките ме посрещнаха с мощно мъркане и известно време ги чесах по коремите. Доядох кексчетата и допих кафето. 0:09h
P.S. Два епизода Гъмбол преди лягане. Нечовешко. Смях до припадък.
P.S.2 Утре (петък) съм на Алфред Шнитке. Тъкмо ще засека за колко време стигам с колелото от горе до долу.
