До Пловдив и назад

Какво попитали пловдивчани бразилския китарист Яманду Коста, когато след нощен полет и дълго пътуване с кола, най-после пристигнал, в не-особено свеж вид? – „Костаа, майна?“. Първият ми опит за виц. Родих го в два посред нощ в една тясна стая намираща се на ул. Гладстон в Пловдив. Бях се оказал косвено въвлечен в посрещането на Яманду.
Всичко започна в Докторската градина в събота на обяд. Седях на слънце като изтощена соларна батерия и чаках да живна. Краят на една странна седмица, през която почти не спах и не ядох. И петък, когато окончателно превъртях. Изчистих къщата, изметох двора, боядисвах някакви неща, направих сто и двадесет коремни преси, джогинг в гората, ходих да плувам и накрая изядох едно голямо веджи-бурито в мола. Събота сутринта станах рано и приготвих екзистенц-минимума за един уикенд в Пловдив – три кутии с моливи в случай, че ми се дорисува (ясно е, че дори няма да ги извадя от раницата). Китарата, за да поддържам форма (и планина от ноти, за чието научаване са ми необходими поне десет години). Подбрах някакви дрехи, избръснах се (да, аз бръсна части от лицето си) и потеглих към Музикалното.
Проведох уроците си по китара, крачейки нервно напред-назад като вълка от зоопарка. После се дотътрих до градинката, стискайки термус с кафе. Седях вдървено на пейката и акумулирах слънчева топлина. Към два часа вярата ми в битието се позавърна и потеглих за Пловдив. Колата дърпаше наляво, спрях на OMV да проверя гумите. Стрелката на компресора играеше нагоре-надолу, явно беше повреден. Пробвах с друг компресор, отново без резултат. Известно време разнасях напред-назад неработещи компресори. Един тип от персонала се притече на помощ. „Разбирате ли, след два часа имам премиера в Пловдив и е крайно неподходящ момент да съм спукал гума“. Човекът донесе единственият работещ компресор и напомпа гумите, всичко беше наред.
Остана да измия стъклата. По традиция, преди път измивам всички стъкла. Правя го, за да имам по-ясна видимост и за да се наслаждавам на красивите гледки. Винаги спазвам този ритуал. Водата в кофата беше черна и прахта по стъклата само се размаза. На всичкото отгоре потече на черни вади по каросерията. Но аз бях подготвен. Извадих от багажника парцал и препарат „Фрош“ и започнах да търкам стъклата едно по едно. От персонала на бензиностанцията ме гледаха озадачено. След като измих прозорците, черните вади по каросерията ми се видяха още по-черни, та ги измих и тях. Реално погледнато измих цялата кола. Там всъщност има автомивка на самообслужване, но нека да не задълбаваме.
Малко преди четири пристигнах пред мизерния хостел на ул. Гладстон 44 в Пловдив. Стаята ми беше три квадрата. Отваряш вратата и забиваш крак в леглото, след като преди това си се блъснал в гардероба. Единственият прозорец без завеса гледаше към улицата, колите бучаха ли бучаха. Е, какво пък, не ми трябва лукс, чувствам се перфектно в спартански условия. Звъннах на А., да му кажа, че съм пристигнал. След пет минути той беше вече пред входа на хостела (присъща му е германска точност). Закрачихме заедно към Дом на културата Б. Христов. След малко започваше премиерата на операта „Свирачът и колите“, за чиято сценография използвахме мои картини и рисунки. Докато вървяхме натам, А. ми обясни колко добре се чувства, откакто живее в Пловдив. Това бил град тъкмо като за мен и той направо се чудел, какво още чакам. „Така ли?“ – попитах аз. „Ами да, тук всички се познават, постоянно е пълно със събития, има финансиране, ще си създадеш контакти, ето, аз откога съм тук, пък вече ме номинираха за фотограф на годината“ „Добре, ще обмисля въпроса“, измънках неуверено. Нещо не успявах да си се представя в ролята на пловдивски светски лъв.
Пред дома на културата вече ни очакваха моите най-близки роднини. Влезнахме в салона, настанихме се и представлението започна. Рисунките ми се бяха трансформирали в огромни наслагващи се 3D проекции, които в комбинация с невероятната музика на Петър Керкелов, балета и певците, създадоха главозамайваща аудио-визуална феерия! Бях развълнуван. Публиката аплодира бурно и дълго. Качих се на сцената с останалите от екипа, покланяхме се няколко пъти, даже получих букет. След представлението имаше коктейл, на който с племенницата ми Димана се натъпкахме със сандвичи със сьомга. Коктейлът приключи и с останалите се отправихме към заведението Паваж. Пътьом минавахме покрай колата, реших, че ще е добре да си взема якето. Помолих групата да ме изчака. Oтидох до колата, отключих я и си взех якето. Когато понечих да заключа, с огромна изненада установих, че не намирам ключа. Не го намирах в джобовете си, нямаше го и на седалката. Не бях чул нещо да пада, но огледах и по земята. Ключът го нямаше. Суетях се напред-назад безпомощно, останалите чакаха на ъгъла и се чудеха какво става. Върнах се при тях и обясних: „Ребята, потерял ключ!“ Целият руско-български екип започна да лази около колата и да рови в шумата. Ключът все така го нямаше. „Такова чудо досега не ми се е случвало!“ – нареждах жално аз, тупайки се по джобовете, а останалите лазеха без резултат. Накрая се оказа, че съм го пъхнал в раницата. Крайно време е да почна да спя повече.
В Паваж си поръчах пълнен патладжан и огромна салата, от които успях да изям съвсем малко, нали преди това се бях натъпкал със сандвичи. За голямо удивление на всички, очарователната сервитьорка дойде с бутилка ракия и пожела да вдигне наздравица с мен. Наля в две чаши и изпи своята на екс. Аз предпазливо отпих една глътка и скрих останалото между салатата и пълнения патладжан. Пиенето на ракия на екс не е точно моята област.
Прибрах се в хостела. Чух се с Преслав, за да уточним неговото предстоящо пристигане рано сутринта. Световноизвестният виртуоз, китаристът Яманду Коста кацаше на летище София в три часа през ноща и от бразилското посолство бяха отказали да изпратят човек да го посрещне. Съответно, организаторите на фестивала бяха помолили Преслав да го посрещне и да го придружи до Пловдив (За Пресли Бразилия е втора родина, освен това е и китарист). Каза, че ще пристигне в хостела към пет часа сутринта. Трябваше да ми звънне за да му отворя, защото през нощта на рецепцията нямаше никого. След като се уговорихме, взех душ и си легнах. Дано сънят най-после ме споходи.
Уви, не. В стаята беше светло като ден, а и шумът от колите не отслабваше. Зачетох се в едно немско списание за научни изследвания и психология. Броят беше посветен на силният „Аз“. Какво отличава самоуверените, успешни хора и тн. Една от статиите беше интервю с директорката на института по психология К. Г. Юнг в Цюрих. На снимката се кипреше достолепна възрастна дама с червена блуза. От погледа ѝ струеше самоувереност и уравновесеност. Прегледах статията отгоре-отгоре. „Уверените в себе си хора не се плашат от предизвикателствата на живота. При тях разликата между „такъв съм“ и „такъв искам да бъда“ е нищожна. Човек с такова самосъзнание може да се справя хладнокръвно дори и с тежки ситуации и бързо възстановява баланс.“ Четях нататък и си мислех: „Хм, аз май не съм точно такъв“ и после: „Не, определено не става дума за мен.“ Напразно се опитвах да открия у себе си нещо от това, за което говореше дамата, но стигнах до извода, че съм идеален пример за обратното. Четях нататък: „Ако например някоя сутрин шефът не ви поздрави и вие след това цял ден мърморите засегнато, значи не сте никак самоуверен и балансиран. А бихте могли просто да си кажете „Сигурно не ме е видял“ или „Кой знае какво му е на главата“ и след това да забравите за случката.“ Определено съм по-скоро от първия тип, неприятно.
В следващата статия се описваха различни ситуации и дейности, помагащи на мозъка да образува нови нервни окончания или пък вредящи му. Например: „изолацията води до хроничен стрес и страх от живота. Самотните хора често са депресивни, със слаби когнитивни умения и висок риск от алцхаймер и деменция. Страхът и депресията усложняват контакта с другите още повече и водят до задълбочаване на социалната изолация, дегенеративна спирала.“ Отново разпознавах себе си, наистина твърде неприятно. Въртях се в леглото. Завивката ми беше къса, ако се завиех отпред, се отвивах отзад и обратно. Нощта напредваше. Мислех си как в пет Пресли ще ми звънне, за да му отворя. А и тази часова смяна – щях да спя един час повече или по-малко? Изчисленията затормозиха допълнително уморения ми мозък . Чак към два и половина ми хрумна, че мога да защипя хавлията в прозореца вместо завеса. А е толкова елементарно. Изолацията явно си е казала думата. Мозъкът ми е като на овца. Две гънки. Пустиня. Мозъчен Марс. Алцхаймерът ме дебне зад вратата. Натъпках много навътре тапите за уши, сложих си и една шапка върху очите, за допълнително затъмнение. Някъде към три и половина съм задрямал за малко. Когато Пресли пристигна в шест часа, вече отдавна бях буден. Той беше с ярък малинен пуловер и изглеждаше като човек, прекарал нощта на летището и след това пътувал до Пловдив. Каза, че посрещането на знатния гост е минало по план и отиде да поспи малко. Излежавах се още час, след това правих гимнастически упражнения. При всяко второ замахване се удрях в някоя стена.
Когато Пресли се събуди, се отправихме на ранна разходка, градът беше празен. Разказа ми на две-на три, как е минало с Яманду. Оказа се, че е самоук китарист, едва ли не не знае нотите. И имал някаква почитателка – японка, която го преследвала по цял свят. Нищо чудно, да се появяла и на този концерт, защото била собственик на кон, който държала в България и периодично идвала да го язди. Изядохме по една баница и решихме, че не ни се разхожда из Стария град. Пресъл (така му викам) отиде да се вижда с някакви негови приятели, а аз се помотах мрачно още малко и се върнах в хостела. Бях в подтиснато настроение поради мои си, лични неща и нямах тонус за неделен туризъм. Дворната врата на хостела заяждаше. Въртях ключа насам-натам, натисках бравата, но не можех да отворя. Звъннах на момичето от рецепцията. „Добро утро, вратата не се отваря.“ „Ами тя си е така, трябва да я блъснеш малко.“ „Досега я блъсках, нищо не стана.“ „Блъсни я по-силно.“ „Блъскам я, нищо не става.“ „Ритни я в долната част.“ „Не става.“ „Ще стане, пробвай по-силно!“ Блъсках и ритах с цялата сила, на която бях способен. От съседния магазин „Березка“ ме гледаха все по-учудено. „Не става!“ „Добре, чакай ме там, идвам.“ Чаках цял час. Момичето най-после пристигна и на свой ред започна да блъска и да рита по вратата, но тя не се помръдна. Накрая дойде и собственикът (нервен италианец) и също започна да блъска с всичка сила. Вратата оставаше все така непоклатимо на мястото си. Цялото блъскане отне още час. Периодично предлагах да се покатеря през зида и да пробвам да отворя от вътрешната страна, но другите бяха заети да блъскат и не ми обръщаха внимание. Накрая просто го направих, покатерих се по високия два метра зид, скочих в двора, дръпнах вратата и тя се отвори. Италианецът, който тъкмо се беше засилил, влетя в двора и се вкопчи в мен, аз на свой ред се стоварих заднишком върху плочките, а тъмните ми очила прелетяха няколоко метра в елегантна парабола.
Пресли вече беше освободил своята стая и аз се преместих в нея, защото беше по-голяма и по-слънчева. Извадих китарата и започнах да свиря гами и технически упражнения, след което преговорих няколко пиеси. От свиренето настроението ми се подобри. Прозорецът гледаше към автобусна спирка, наблюдавах с интерес минувачите – едни просто минаваха, други спираха да чакат автобуса, трети просеха, четвърти питаха къде се намира еди-какво си, беше оживено. Към четири следобед си стегнах багажа и го отнесох в колата. Появи се А. и предложи да направим разходка из стария град. „Човече, моля те, само не стария град. Цял живот ходим само в тоя стар град“. Тогава на А. му хрумна да направим обиколка на тепетата. С бодра крачка започнахме да ги обикаляме. От всеки следващ хълм се наслаждавахме на морето от покриви и жужащите градски звуци. Накрая дълго гледахме залязващото слънце.
Пристигнахме в Културния дом тъкмо навреме за концерта на Яманду. В залата гъмжеше от китаристи. Всички се радваха да ме видят и ме поздравяваха за назначението в музикалното училище (мълвата беше стигнала чак до Швейцария). С някои не се бяхме виждали от почти двадесет години. Чувствах се като блудният син, завръщащ се в китарното лоно.
На сцената имаше постлан килим, върху него стол, а до стола малка маса с каничка мате. Организаторът на фестивала излезе и представи госта с няколко думи. Затаихме дъх, започваше. Яманду се появи. Беше възпълен, с отнесен поглед и с нещо като черна пижама или кимоно, допълващо се от огромен шал на пъстри цветя, който постоянно местеше напред-назад по себе си. Отпи глътка мате, настрои китарата и започна. Беше зашеметяващо. Слушал съм много големи китаристи, но това беше нещо различно, този човек свиреше с лекотата на истински гений. Композициите му, виртуозността, музикалността, сценичното му присъствие, всичко това не подлежи на описание. Излязох преди биса, защото просто не можех да поема повече. Във фоайето имаше масичка с компакт-дискове на Коста. Двама служители на културния дом си бъбреха край нея, в очакване на купувачи. Докато си избирах диск, вървеше следният диалог: „Тоя ся толкоз ли е добър бе, майна?“, „Ми знам ли, май вади добър звук“ „Е то това не е ли от китарата?“. Изпарете се бе, мижитурки, помислих си аз, и действително, те взеха, че излязоха да пушат. Бисът свърши и тълпата се втурна към масата с дисковете, истинско озверяло стадо. След броени минути не беше останал нито един. Самият Яманду се появи наметнат с шала и започна да дава автографи и да се снима с желаещите. Аз също се снимах и получих автограф. Вече се чудех, къде се губи Пресли, когато най-после и той се появи, стискащ някаква флашка с българска музика за Яманду. След известно размотаване застана на опашката от фенове, но погледът му блуждаеше и непрекъснато го предреждаха. „Пресли, давай по-организирано, моля те, чака ни магистрала, а аз въобще не съм спал снощи“, нареждах ги разни такива и го побутвах. Той все така продължаваше да стои с отнесен поглед и хората се предреждаха, жадни за снимки и автографи. „Пресли, ти си наред, давай!! Не ги оставяй да те предреждат!!!“ Започвах леко да се изнервям. Беше късно и наистина трябваше да тръгваме вече. Накрая Пресли се престраши, отиде при Коста и взе да му обяснява какво има на флашката. В този момент с писък отнякъде изскочи пищна азиатка с червено палто, изблъска Преслав и се метна на врата на Яманду. „Това явно е японката с коня“, предположи Пресли. Беше нарамила огромен чувал с подаръци. От торбата започнаха да излизат пакетчета чай, сладки с боб, сладкиши от кестени, спагети удон, шоколади с мача, сладки с ориз и какво ли не още. Почна да ми се изяснява защо Яманду е така добре-закръглен. Най-накрая всичко приключи. С Преслав и един мой ученик, който щеше да пътува с нас (ухапаният от лисица), потеглихме обратно към София. На първата бензиностанция спряхме, за да ям нещо. Взех си кроасан с резен сьомга. След малко се върнах и казах: „Абе я ми дайте и една баница“. После се върнах още веднъж за кафе и кола. Хапвахме и пийвахме до колата и обсъждахме концерта. Казах на Пресли, че повече няма да ме гризе съвестта, че не съм се посветил на китарна кариера, то просто не е било необходимо, нямало е нужда от мен. Творческите хрумвания от целия ми живот се съдържат само в една минута свирене на Яманду Коста. Пресли каза, че е на същото мнение. По целия път говорихме за концерта. Оставихме ученика ми на Плиска, оставих Преслав и се прибрах в нас. Наближаваше полунощ. Легнах си и този път заспах като талпа, нищо, че бях изпил половин литър кола и едно кафе.