Никак не ни се ставаше рано, затова се кръстихме отряд Б „Кашкавал“ и потеглихме безобразно късно. Тътрехме се лениво нагоре през гората, спирайки за снимки при всяка гледка и всяко дърво, въпреки че миналата година ги бяхме снимали съвсем същите. От Буново до хижа Чавдар го дават час и половина, но ние го взехме за нечовешките три часа и половина. Когато най-сетне се довлякохме до хижата, ранобудният отряд А вече се завръщаше победоносно от връх Баба. В хижата беше претъпкано от весели крещящи компании. Настанихме се на дълга маса и се отдадохме на безпаметно ядене, докато седящите до нас младежи крещяха нечленоразделно, а пенсионерите на съседната маса пееха фалшиво но ентусиазирано хит след хит. От цялата дандания дадох заето, седях на един фотьойл и обикалях трапезарията с блуждаещ поглед. Останалите се опитваха да играят на някаква игра наричаща се „Експлодиращи котки“. Бабите запяха поредния хит. На припева се повтаряше „Цумбаларе“, каквото и да е това. На петото „Цумбаларе“ не издържахме и се изнесохме към спалнята. Всичките двадесет и пет легла в стаята бяха заети. В дясно от мен се настаниха момче и момиче с котка, която си носеха от къщи. От другата ми страна беше Стефчо от нашата група. Далновидно бях взел тапи за уши, които си наврях до мозъка, прочетох на телефона три страници от „Да имаш и да нямаш“, нахлупих си шапката до носа и заспах. След известно време се събудих, едната тапа беше паднала. Нечий телефон периодично известяваше нещо. Стефчо хъркаше, а котката мъркаше. Отляво хъркане, отдясно – мъркане. Колкото и да търсех тапата, не я откривах. От цялото ровене в тъмното, вехтият ми хижарски чаршаф стана на топка. Това одеало дали някога изобщо е прано или поне изтупано? Стефчо набираше мощ. Ако исках да спя, се налагаше да взема мерки. Побутнах го по лакътя без резултат. Побутнах го втори път, нищо. „Стефчо“, казах. „СТЕФЧО!“ „Да?“ „Би ли се обърнал настрани?“ „Добре“. Хъркането спря. Да си в стая с двадесет и пет души и хъркащият да се падне точно до теб, какъв късмет! До сутринта заспивах, будех се, въртях се, търсех тапата, отвивах се, завивах се, ръчках Стефан и слушах мъркането на котката. Дойде време за закуска. Вчерашните буйни компании сега бяха кротки като агънца и ние взехме пълно надмощие в трапезарията. Разрази се могъщ интелектуално-космично-езотеричен сутрешен диспут, особено след като любезният хижар ни сервира кафе. Медитация, рейки, ясновидство; възможен ли е орбитален асансьор? Живот на Марс? Сфера на Дайсън? Хора-киборги, колективен разум? Дебатирахме разпалено, нагъвайки сандвичи с кашкавал, овесени бисквити и шоколад. От съседните маси се умълчаха и ни гледаха със страхопочитание. Един-единствен младеж не ни слушаше, защото четеше книга и се смееше на глас, с което пък предизвика моето любопитство. „Какво четеш, ако не е тайна?“ Беше малка книжка от непознат за мен български писател, забавни лични преживявания на автора. Вкъщи се събирали с разни ентусиасти и всеки четял по нещо. „Къде е това вкъщи?“ „Ами в София.“ Казах му да ми се обади следващия път като се събират, може и аз да прочета нещо. Младежът много се зарадва и каза, че непременно ще се обади. Дори ми благодари, неясно за какво. В предверието на хижата срещнах двойката с котката, приготвяха се да потеглят. Загледах се в екипировката им, която беше много над необходимото за един уикенд на хижа Чавдар. Имаха нечовешки зимни обувки и всичко останало, а от кръста на девойката висеше не какво да е, а пикел. „Ъъъ, ама вие сега къде ще ходите?“ „Ми до морето, ние правим Ком-Емине.“ – отговори девойката най-небрежно, сякаш да правиш Ком –Емине през януари влачейки котка, е най-обикновеното нещо на света, какво пък толкова. „АЪЪЪУАААУУУЕХАААА!!“ – изкоментирах аз. Добре де, какво правите на дългите преходи!? „Спим на палатка“ „ЪЪЪЪААААРГХ!!“ – вметнах. А котката!? „Носим я, но на нея понякога ѝ втръсва, иска да ходи, само че в големите преспи много затъва и ни бави.“ „Пффф!!!.“ – нямах какво да добавя. Нашата далеч не-така героична група се отправи на разходка към връх Баба, беше ясно, че както и миналата година, ще стигнем само до паметника. По пътя си говорех с Р. Заминал за Дания, напускайки добре-платената си работа, преподавателския си пост, зарязал всичко и там започнал от нулата. Когато пристигнал в Копенхаген, нямал идея дори къде ще спи, но всичко се нареждало само. Р. се занимава с двойно повече неща от мен и твърди, че успешно балансира с всичките. Взех си бележка. На всичкото отгоре, през цялото време размахваше някаква уникална 3D панорамна 360 градусова камера от бъдещето. Междувременно заваля сняг и задуха силен вятър. Пристигнахме при паметника на загиналите войници. През Освободителната война 854 руски войници измръзнали до смърт, опитвайки се да прекосят планината. Стояхме край паметника опечалени, докато и ние почти не измръзнахме до смърт. Върнахме се в хижата, доядохме си провизиите и поехме обратно към цивилизацията. Пак ще дойдем.