Водата беше необикновено спокойна, нямаше дори и най-малка вълничка. Реших да напусна зоната на комфорт и се устремих към външната страна на скалите (от десет дена събирам кураж). Макар и сумрак, под вода се виждаше ясно. В пролуката между скалите се носеше голяма медуза, заобиколих я внимателно. Стана дълбоко, като нищо 10-15 метра. Скалите се спускаха отвесно надолу и изчезваха в тъмното. Нещо проблясна. Колко любопитно, помислих си. Потопих глава отново и се взрях в мрака. Ето го, пак проблясна! Риба, доста голяма риба. И не беше сама, цяло ято риби големи колкото скумрии, може би наистина бяха скумрии. Плуваха напред-назад. Много бързо любопитството ми премина в лек ужас. От малък имам ирационален страх от морски чудовища, дебнещи в мрачните дълбини, а тук беше дълбоко и мрачно, и това бяха най-едрите риби, които съм виждал в нашето море досега. Погледнах отново, този път рибите ми се видяха по-многобройни, по-нервни и по-близо. И приличаха на малки акули. Сърцето ми се разтупа. Медузата кръжеше на метър от мен, а долу в бездънния мрак кой-знае още какво ме дебнеше. Заплувах енергично обратно към зоната на комфорт, постоянно оглеждайки се. Плаването в открито море засега се отлага.
Докато съхнех на брега, изреждах наум какво не бих искал да срещам във водата: еднометрова акула (гарантиран инфаркт), двуметров делфин (виж акулата), морска котка, морска лисица и въобще – всичко по-голямо от цаца (пак виж акулата).
Също: соленоводен крокодил, китова акула, каквато и да било акула, косатка или пък гигантска манта.
Отидох да вечерям в Ахтопол, където както винаги беше адска какафония, кошмарен микс от възможно най-лошата музика на планетата, стелажи с лъскави боклуци и зачервени типове по потници, блъскащи боксови круши, за да отчетат колко са силни. Наистина не го разбирам този град. Вечерях набързо и се прибрах във Варвара, там пък се вихреше чалга-купон. Тази вечер явно ще нощувам в палатката, евакуирах се обратно на брега.
Един ден преди пълнолуние луната беше внушителна. В ляво над хоризонта оранжевееше Марс, отдясно – Венера. Гигантски театър, оформен от едно море, две планети и една луна. Ето това са мащаби! Блестящата лунна пътека се диплеше по спокойната морска повърхност, стигайки чак до Ахтопол (който с мижавите си светлини съвсем вяло се включваше в грандиозния спектакъл).
Пълно спокойствие. Седях на сгъваемия стол пред палатката и благоговеех.
Внезапно огромен архаичен звяр изскочи от дълбините и се издигна високо в небето. Беше дълъг поне сто метра. От хрилете му се стичаха хиляди литри вода и образуваха гигантски концентрични кръгове, искрящи на лунната светлина. Чудовищният ихтиозавър застина във въздуха, прониза ме с поглед и проговори с човешки глас: „ЗДРАВЕЙ, ВЕНЦИ!“, каза. Гласът му беше толкова страховит, че земята се разтресе като при земетресение, а в Ахтопол прекъсна електроподаването.
След това се сгромоляса с грохот в морето и изчезна така внезапно, както се бе появил.
Потънал в сгъваемия си стол за 14 лв, бях напълно загубил ума и дума. Напрегнато се взирах в концентричните кръгове. Ще се появи ли отново?
И какво беше това „ЗДРАВЕЙ ВЕНЦИ?“ Откъде знае как се казвам?
Толкова много въпроси и никакви отговори. Луната продължаваше да грее ярко, в небето пълзяха пухкави облаци, щурците захванаха песните си сякаш нищо не е било.
Ето това е entertainment. A не да млатиш боксова круша с червен циферблат.
Поседях още известно време и реших да си лягам. В палатката имаше скрипя. Бързо анализирах ситуацията: при цялата ми любов към животните, в случая не виждах друг вариант, освен летален изход за скрипята, налагаше се да я фрасна. Заблъсках истерично с Марк Твен. Но как се блъска по стена на палатка? След всеки следващ удар скрипята си беше жива и здрава и бодро пълзеше на 1500те си крака. Докато се чудех как да процедирам, тя услужливо се прехвърли на пода. Този път „Животът по Мисисипи“ се стовари отгоре ѝ с безмилостна мощ, от нея остана само едно мазно петно.
За пореден път се удивих от многобройните ползи от тази книга.
На другата сутрин в 8:00 ч. вече бях в „При Димо“ и поръчвах двойно кафе и три пържени филии със сладко от смокини. Докато чаках, разказвах по телефона на братовчедка ми в Лос Анджелис за срещата с ятото хипотетични скумрии (нарочно пропуснах гигантския говорещ ихтиозавър). Тя каза, че добре ме разбирала и също изпитвала ужас от риби. Предпочитала да се гушне в скута на гризли, отколкото да нацели риба докато плува, дори и съвсем малка.