В четвъртък беше слънчево. Верен на традицията, потеглих чак в 14:30ч, след като задоволих напълно нуждата си от МОТАНЕ. Рила е в моя заден двор: Драгалевци, Симеоново, Бистрица, Железница, после любимият ми празен слънчев път по протежение на планината Верила, Сапарева баня, Паничище и хижа Пионерска в 16:00ч.
Разчитах че ще има нещо като паркинг, където да си оставя колата, но си припомних, че всъщност няма. Белобрад чичо седеше на рибарско столче и редеше рими с нежен глас, подрънквайки на нещо като балалайка. Песента бе твърде абстрактна, но когато преминаваха млади девойки, рязко превключваше на тема ученички – девици и тн. Определено имаше известен „тъч“ от по-висшите инстанции, трябва да му се признае. „Къде си тръгнал, то скоро ще се стъмни!“ – каза той, след като поредните девойки отминаха, незаинтересовани от личността му. Казах му, че се качвам на езерата и ще нощувам в хижата.
В гората беше усойно. Прекрасни розови и сини цветя. Голямо куче ме съпроводи от новата до старата хижа, пристигнах по здрач. Всичко си е там, същото. Вечност.
В средно-уютната трапезария, симпатична жена слушаше разпалената проповед на изгърбен двойник на Коста Цонев. Заветът на Учителя и бъдещето на българското племе. Вечерях боб и се качих нагоре покрай езерата. Вече беше нощ. Силуетът на Харамията се различаваше ясно на лунната светлина.
Когато се върнах, хижарят Павел строго ме попита на легло ли искам да спя или на нар. Предпочетох легло и съпругата му ме преведе през зле-осветени катакомби до малка стая на втория етаж. „И друг път съм спал тук!“, възкликнах с престорен ентусиазъм. „Избери си легло, всичките са свободни!“, каза тя. Леглата бяха застлани с отровно-зелените одеала на БТС. „Там има чаршафи, ако искаш“, каза тя и посочи пожълтял сгънат долен чаршаф върху едно от леглата. „Прани са.“, каза тя. Звучеше някак неубедително. Може би има предвид, че са прани все-някога.
Останах сам. Избрах си легло и разстлах чаршафа-реликва, oт него изпадна огромна умряла нощна пеперуда. Е нищо, поне е умряла. Натрупах много одеала едно върху друго, загасих и си легнах. Леглото беше с пружина и гърбът ми почти опря в пода. Трябваше да предпочета нар.
Пет одеала и въобще не се стоплях. Странно, като че ли в това легло е по-студено отколкото навън.
Бях почнал да се унасям. Изведнъж се разнесе силно бръмчене. Светнах с челника, за да огледам ситуацията. Нощната пеперуда не била умряла. В такава ситуация е крайно-непрепоръчително да светвате с челник, освен ако случайно не обичате огромни бръмчащи нощни пеперуди да се блъскат с всичка сила в челото ви. Изгасих челника и светнах лампата в коридора. Пеперудата напусна сцената и се възцари тишина. Легнах в прашното легло и гърбът ми пак опря в пода. Студено, въпреки осемте прашни одеала. Всичко ме сърби.
По някое време съм задрямал. Сънувах, че обяснявам на някого, как да спи в легло със стара пружина: номерът е да легнеш между две легла, там, където се допират металните рамки. Събудих се и реших да го пробвам. Преместих се между двете легла, заедно с планината от одеала. Рамките бяха студени и твърди. Определено не е вариант. Върнах се в пружината-капан и пак опрях пода сред облаци прах.
Задрямал съм отново. Присъни ми се, че са ми откраднали колата, заедно с лаптопа, който съм оставил вътре в нея. Събудих се. Инсепшън! Зарязах си колата в някаква гора. И лаптопът ми действително е в багажника. И не, още не съм направил резервно копие на цялото ми дигитално имане.
Заспах и отново сънувах абсолютно същия сън. Събудих се. Ходеше ми се до тоалетна. Прекосих катакомбите и излязох отвън. Планината спеше. Тоалетните се намират на 50 метра от хижата (съвсем основателна дистанция: това са най-миризливите тоалетни във Вселената и същевременно – с най-хубавата гледка).
Прибрах се в стаята обзет от тревоги. Колата ми е открадната, заедно с лаптопа. Защо иначе ще сънувам два пъти едно и също? Защо ми беше да го влача тоя лаптоп?
Заех диагонално положение в леглото-капан, завит с осемнадесет отровно-зелени одеала с еделвайс по средата и надпис БТС. Потънал в прах и мизерия, заспах, без да сънувам друго. Към седем се събудих от врявата: бай Павел крещеше пред входната вратата. Вечно сърдит, крещящ и фъфлещ. Нищо не му се разбира. Това е част от обаянието на тази хижа. Сгънах чаршафа (да е готов за идните поколения), събрах си нещата и в крайно не-свеж вид напуснах сцената на среднощните ми буйствания. Тази нощ опрях дъното в пряк и в преносен смисъл.
На влизане в трапезарията портретът на Дънов те гледа от вестникарска изреска залепена на стената. Тази трапезария е застинала във времето, всичко е винаги едно и също. Трябва да е някое от чудотворните деяния на Беинса Дуно.
Коста Цонев 2 продължаваше да разяснява с плам Новата Парадигма на любезната женица. За закуска имаше само юфка. Симпатична млада холандка се блещеше в картата на Рила, висяща на стената. Личеше си, че нищо не вдява. Попитах я какви са ѝ плановете. „О, най-после някой говори английски!!“ Изглеждаше облекчена от появата ми. Беше пристигнала по тъмно снощи. Зарязала гаджето си да наглежда двете помиарчета, които жалостиво прибрали от улицата в Румъния, и се качила сама в планината. След което се загубила и лутала пет часа. Липсата на адекватна маркировка и на туристическа информация, ни най-малко не бяха сломили бойния ѝ холандки дух. Навън валеше и духаше, но тя възнамеряваше да потегля към Мальовица, оттам да стигне до Рибните езера и за десерт – Рилския манастир. Казах ѝ, че за един ден ще стигне максимум до Мальовица, ако вятърът не я отвее. Опитах да влея малко здрав разум в тая холандска бесотия. Хижарят изфъфли, че в това време никъде не трябва да тръгва. Нищо не му се разбира когато говори, но аз имам тренинг и успявам да разкодирам частично. Холандката недоумяваше защо този човек постоянно ѝ крещи на български език. Обясних ѝ, че всъщност е свестен, просто е малко изтряскал.
Юфката се готвеше, чакахме. Липсата на маркировка и лингвистичните умения на нацията ни, както вече казахме, не успяли да сломят бойния ѝ дух. Нито пък времето, което се развали и беше напът да сломи остатъците от моето бойно духче-нце. Защо пропилях слънчевия ден в мотане, дойдох вечерта, спах на пружина, откраднаха ми колата, и сега ще покорявам Харамията в дъжд и вятър? Зла съдба.
„Холанд, юфката!!“, изрева от кухненския шублер бай Павел. Беше сива на цвят, изглеждаше потресаващо. „Обикновенно имат по-добри неща за ядене“, обясних на холандката. “This is the most miserable hut in the entire Universe“, добавих след малко. “That’s why I love it”, поясних.
Докато преживяхме юфката, Коста Цонев разясняваше превъзбуден специалната роля на българите в света. „Този народ е нещо като кошчето за отпадъци на света. Ако се примирим с този факт, ще заживеем по-спокойно“. Егати анти-мотивационната кампания.
Тревожех се за колата. Дали да не тръгвам надолу? Aко е открадната, то вече е все тая. Холандката каза, че според нея сънищата ми са по-скоро подсъзнателна тревога, отколкото ясновидство.
Времето се пооправи, тръгнахме заедно нагоре. Едвам ѝ насмогвах на темпото. If we are going to walk together, you will have to slow down, изломотих. Не след дълго тя ме остави да се влача като изнемощяла бабушка и отпраши бодро към Мальовица. Ето затова Холандия е велика работа, а ние сме кошчето на Вселената.
Продължих да лазя нагоре по странната „благоустроена“ пътека. Качих се до Раздела, оттам през Салоните и Урдини езера (безумно красиво) се прибрах обратно в хижата. Беше 16:30 и започваше да вали отново.
Влязох да изям един боб, преди да продължа надолу. В театрална зала „Трапезарията“ течеше поредната постановка. Този път: „Изповедта на хижаря“. Бай Павел разказваше надълго и нашироко хижарските си несгоди на млада туристка. През летния сезон имало нужда от такива и такива помощници, трябвало да се върши такава и такава работа, искал да направи такъв и такъв ремонт. (Но поради такива или онакива причини не го е направил. Всичките материали и боклуци се мотаят из зловещите катакомби на втория етаж.) И кулминационният момент: тази злощастна хижа била останала последната без водозахранване. След години борба с ужасна бюрокрация, Павел издействал разрешително и сам прокарал водопровод, с всичките му каптажи, сифони, снадки, филтри и разни други неща. Не след дълго, някакъв странен индивид саботирал водопровода и създал поредни огромни главоболия на бай Павел. Започнах да проумявам, защо винаги е толкова кисел. Да си хижар определено не е лесно. Особено в тази хижа.
Слушателката на бай Павел тръгна с мен към новата хижа. Беше нагазила здраво в езотериката. Споделих ѝ двойния ми авто-джамбазки сън от миналата нощ. Тя също смяташе, че е подсъзнателна тревога. Подсзънанието е странно нещо. Чувал ли си за осъзнатото сънуване? – подхвана тя. Да, казах, имам известен опит в областта, но отдавна не съм го практикувал. Защо? – попита тя. Предположих, че е заради кафето. Влошава съня. Разказах ѝ за един човек, написал „история на кафето“. Хипотезата му е, че именно кафето е довело до културната и научната революция първо в арабския свят, после – в Европа. Много интересно. Жената предположи, че кафето е по-вредно, отколкото ни казват, и че най-вероятно му добавят нещо. После разказа, как отказала цигарите: Чула в главата си глас, който ѝ наредил „Спри да пушиш!“. И тя спряла. Алкохолът е не по-малко вреден от цигарите, казах аз. Не е сигурно, каза жената. Руснак живял само на водка няколко месеца. В тази връзка разказа за експеримент с мишки. Лишили две мишки от витамин C. Едната сложили в клетка на върха на бор. Тази, която не била покачена на бор, умряла. Тази върху бора сама си произвеждала витамин С и пращяла от здраве.
Стана ми жал за бедната мишка умряла в забрава, без витамин С и без бор.
Дъждът валеше неуморно, докато подскачахме надолу по мокрите камъни. Кое е по-добро, паневритмия, тай-чи или тенсегрити? Изказах мнение, че паневритмията е физ-зарядка за лелички с афинитет към стари градски песни. Жената смяташе, че дон Хуан е реално съществувала личност. Кастанеда не бил толкова умен, че да си измисли нещо такова. Напротив, точно толкова умен е, казах. Опитах се да убия детското в нея. След дядо Коледа, неминуемо идва ред и на дон Хуан. Не успях. Разделихме се при новата хижа. Погледна ме със светлосините си блестящи очи.
Отне ми известна вътрешна борба, но реших, че ще постъпя безпринципно и ще се кача на мафиотския лифт – за пръв път, откакто бе построен преди 15 години. Валеше, а и бях ходил цял ден. Неясно защо не ми продадоха билет. Казаха да го заплатя на слизане от лифта.
Материята, от която бяха направени седалките много бързо изсъхна под тялото ми, сякаш излъчваше топлина. Взирах се във върховете на боровете, с надеждата да забележа някоя мишка надрусана с витамин С.
На слизане от лифта никой не ми каза нищо и аз се изнизах. Реших, че това ще е моето скромно отмъщение за построяването на това зловредно съоръжение, благодарение на което на Седемте езера се изсипват хиляди странни хора на токчета и по анцуНзи и предизвикват ерозия и замърсяване. Няма да ви платя мръсния билет. Вървях към несъществуващия паркинг, небрежно зареял поглед към сергиите с магнитчета и планински мед. „Насам!“ – изрева зад гърба ми бабаит от персонала на лифта, сочеше към будка, на която пишеше „КАСА“. Явно беше вървял зад мен през цялото време. В гласа му се преплитаха подигравка, заплашителност и известно колебание – да не би да съм чужденец. „Аааа, да, да, да!“ – казах аз и пораженчески заплатих 12 лв. С бунтарството бяхме дотук.
И, затаете дъх, колата си бешееееееее… на мястото.
Чичото с балалайката – също, любезно ми кимна. Качих на стоп трима руски младежи – две момчета и девойка. През целия път до Сапарева баня не спряха да ми обясняват, колко много им е харесало в Болгарии. Много повече от Турция (!??) Били са във Варна, в Бургас, в Родопите и не помня още къде. А в Пловдив? – не, за Пловдив не били прочели никакви препоръки из интернет. Ъ? Странно. На слизане, единият се опита да ми благодари – оказа се, че е силно-заекващ и „болшое спасибо“ отне тягостна вечност.
В низината беше още лято. След Клисура отбих край пътя, за да се преоблека и преобуя в лятна премяна. В колата се мотаеха три протеинови блокчета и термос с кафе от вчера (още горещо). Отличен финал. След час бях в Драгалевци.