В сряда вечер звънна класната на Веси.
– Обажда се класната на Веси.
– Кой на Веси? – не чух аз.- Класната.
– Ааа, знам защо ми се обаждате, трябва да ѝ нанеса срочната оценка, не съм забравил, тъкмо се гласях да го свърша, нали срокът е до днес? – изчуруликах бодро.
Класната на Веси каза, че срокът е до днес. Много е любезна. Нанесох срочните оценки на всички четвъртокласници и след това написах в групата на родителите във вайбър дълго съобщение – всички да се стягат, някои са получили „подарък“ една единица отгоре, но за края на годината това изобщо няма да им помогне, да свирят по два часа на ден, бавно, бързо, на части, на цяло, с метроном, без метроном, да свирят гами, да не подценяват изпита след четвърти клас. Изоставаме, оставането в музикалното училище въобще не им е гарантирано, добавих. Да ми се обаждат ако имат въпроси, и понякога да идват на уроци заедно с децата си! Беше ужасно късно, вероятно всички родители отдавна са заспали, а ако все-пак някой го е прочел, след това сто на сто е сънувал кошмари.
00:30 ч, работният ден най-после приключи. С чувство за добре-свършена работа се понесох към банята за бърз душ. В банята на този апартамент в стара кооперация на ул. Любен Каравелов средно веднъж месечно намирам огромна хлебарка, промъкнала се през вентилатора, който се намира точно над душ-кабината. Най-често съответната хлебарка се разхожда върху полицата със сапуна и шампоана и радостно маха с гигантските си антени. Аз си изкарвам акъла, надавам вой, който през вентилационната шахта бива чут от всички съседи от първи до шести етаж, намирам някое неподходящо пособие и започвам да блъскам по хлебарката, която умира трудно.
Веднъж една се беше скрила в гънките на хавлията и аз буквално се избърсах с нея. Хлебарката се озова върху гърба ми, откъдето, крайно уплашена, направи огромен скок и се прикрепи към вратата на банята. Започнах да я млатя неистово с пособието за търкане на под. Неудачно решение, тъй като то е от нещо като дунапрен: всеки път щом го вдигнех, хлебарката си беше жива и здрава. (Все пак, след близо половин час, някак си ѝ светих маслото.)
След като два-три пъти си изкарвах акъла по подобен начин, си създадох навик, всеки път като вляза в банята, първо да огледам обстойно за хлебарки, чак след това да се плацикам на воля под душа. Но, любопитно, колкото повече проверявам за хлебарки, толкова повече тях ги няма. Седмиците се нижат, кьорава хлебарка не се явява, и, ето че, идва денят (нощта), в който забравям да погледна, защото ми е писнало от цялото това гледане. Този ден беше в сряда вечерта. Пуснах водата, насапунисах се, разпях се: пълна програма. Аха да си сложа и шампоан и бам – седем сантиметров екземпляр пропълзя по полицата, погледна ме и тревожно размърда антените си. Аз разбира се спазих традицията и нададох кратък рев, който разбуди всички съседи, но този път някак по-набързо. Окопитих се. Рутината си казва думата. Огледах се за оръжие. Пособието за чистене на под не е вариант. С четката за тоалетната също ще е дълга битка, не. Нямам нищо под ръка. Преджапах до кухненския бокс и се завърнах въоръжен с прибор за вадене на торта, или може би руло стефани. В отчаянието си, хлебарката беше пропълзяла от долната страна на полицата с шампоана, но аз много добре знаех къде е. Изглеждаше уплашена. Дожаля ми за бедното насекомо. Но какво да направя? Да я отглеждам в буркан? Цял живот ни е внушавано, че хлебарките са ужасни, опасни, заразни, мръсни, вредни, долни, гнусни същества, и навсяка цена трябва да бъдат тровени и избивани до крак.
След кратко колебание я заблъсках с прибора за руло стефани. Тя бързо падна на пода, където продължих да я шляпам с всичка сила. Някакакви части от нея започнаха да се откачат, но тя продължи да е все-така жизнена, дори и лишена от половината си крака, пипала и важни органи. Накрая просто я загребах с прибора за руло стефани и я пуснах в тоалетната, където тя продлъжи да буйства. След това се изкъпах. От време на време поглеждах в тоалетната. Беше още жива, даже беше успяла да се обърне по корем в синята ароматизираща течност. Пуснах водата, сбогом, красавице моя.
Легнах си. Да кажа, че спах като къпан, би било силно преувеличение, при все, че формално погледнато действително бях къпан. Рано на другата сутрин, в крайно не-свеж вид, се тътрех през парка на път за училище. Спомних си с известна тъга за злощастното насекомо, с неговите умни очи и неспокойни антени. Може би е време да спра да избивам тези удивителни животни, шедьовър на еволюцията. Ще ги прибирам в буркан и ще ги пускам в парка. Всеки има право на втори шанс.
Беше твърде студено. Пристигнах в училище вкочанен. От друга страна, стаята ми в четвъртък е бивша баня (отново баня). Толкова е малка, че вътре става зверски топло. По време на урока с първия ми ученик, постепенно събличах пласт след пласт, докато накрая останах по тениска, само за да забележа, че съм я облякъл наобратно. Докато Влади изпълняваше Шаро е още малко кутре, аз минах в тясното пространство зад него, и, сигурен, че няма да ме види, свалих тениската, за да я облека правилно. Точно в този момент вратата на стаята се отвори с трясък и вътре влезе Христо, вторият ми ученик. Гледаше ме с удивление, тъй като аз се извисявах гол до кръста зад гърба на Влади, в цялата ми юнашка окосменост. И, дами и господа, невероятно, но факт – явно прочел среднощните ми препоръки, веднага след Христо, в стаята влезе и бащата на Христо, вторачил в мен невярващи очи. Баща и син стояха на вратата и се дивяха на гледката, аз стърчах гол и космат, а Влади, нищо не-подозиращ, приключи със Шаро и мина на Зайченцето бяло. Всичко това се развива в 08:55 ч.
– Всъщност, нямам навик да се мотая гол по време на уроците. Просто си обръщам тениската, защото се оказа, че съм я облякъл наопаки – обясних, хилейки се виновно. Суматохата попремина и с Христо проведохме доста добър урок, под строгия мониторинг на баща му.
След училище обядвах и се прибрах. Чувствах се меко-казано амортизиран, и реших да отида на плуване в Спортната палата. Нямам шапка, но все ще си купя някаква на място, казах си. Пристигнах във фоайето на басейна.
– Нямам шапка, може ли да си купя от вас?
– Има само розови по 18 лв, каза жената, която продаваше билети за басейна и сауната. Погледнах. Розови гумени шапки, цена 18 лв. На долния ред обаче имаше черни по 16 лв.
– Е добре де, ами тези черните по 16 лв на долния ред какви са? – попитах.
– Те са детски, каза жената.
– За деца са черни, а за възрастни са розови, и струват 18 лв!?
– Да, каза жената безизразно.
Известно време стоях в ступор. Зад мен вече се образуваше опашка. – Плуването отпада, розова шапка за 18 лв не е приемливо. Довиждане. На жената ѝ беше все тая. Напуснах палатата на спорта мрачен.
Навън беше все така студено. Тръгнах да търся спортен магазин, за да си купя друга шапка, но нямаше никъде. На половината път до Декатлон на ул. Солунска ми втръсна и реших да се прибера и да пробвам да посвиря, и без това имах само още час свободно време, след това имах уговорка с Боян, да пренасяме една картина. Отворих соната K.53 / L.261 от Доменико Скарлати и засвирих. Гледах нотите с премрежен поглед. Тези същите ноти, вчера си ги свирех най-нормално, а днес изобщо не мога да ги изсвиря, съвсем съм сдал багажа. Трябваше вече да излизам, но така ми падна батерията, че реших да полегна малко, четейки за Вуду в Бенин. Накрая се събрах, навлякох се и с почти спринт стигнах до градинката на Солунска, където Боян вече ме очакваше. Взехме една гигантска моя картина от една галерия и я помъкнахме по Графа. На картината има огромно лице, и тъй като от нас не се виждаше много, за минувачите е изглеждало, че огромното лице ходи само на четири крака. В един момент осъзнах, че всеки втори ни снима. Даже една девойка ни спря и ни разпита – кой е авторът, ала-бала. Занесохме картината до Каравелов, ядохме шоколад, бисквити Анелия и пихме черен чай. След това гостувах на леля ми и братовчедка ми, които ми вдъхнаха нов живот с домашна баница с праз и печени чушки. Накрая се качих в колата и се понесох към Драгалевци. В 00:30 ч. бях в кревата, четейки за Вуду в Бенин (взех я с мен). Кръгът е затворен. Заспивам, в очакване на новия ден.