Tag: история

Царят на сутрешното мотане. Мотане, мотане, мотане. В три часа бях на бензиностанцията. Заредих за 20 лв. и се наредих на огромната опашка на касата. Две горива, седмична винетка и ето тези дъвки. Ще трябва да изчакаме първо да се зареди едното гориво, заобяснява касиерката, за винетката се плаща отделно, продължаваше да дърдори касиерката, а нетърпеливи чакащи на опашката след мен цъкаха с език и се чудеха защо не им идва реда. Въведете вашия пин код. Моля номерът на колата ви. Моля въведете пина отново! Дъвките и тях ли с карта ще ги плащате? Ами ъъъ, да и тях. Имах общо осем лева в брой и реших да ги запазя, в случай че в магазина в Лакатник неистово ми се прииска да си купя лимонада, етър или обикновенни бисквити. А и знае ли човек. Абе какво става тука, каза един господин, ето за шеста колонка, метна десет лева и изчезна. След него и останалите взеха да се пресягат и да оставят кой по десет, кой по петнадесет. Настана суматоха. Касиерката запази самообладание. Беше огряна от следобедното слънце и като че изпаднала в леност. С банковите преводи човек трябва да е много внимателен, обясни ми тя като на свой човек. Накрая в паничката за пари се валяха маса касови бележки, за банкови трансфери, за дъвки, за винетки и какво ли не още. Взех една и я загледах. Пишеше 200 лв. Хм, тази не е моя. Без много да му мисля я метнах в кошчето за отпадъци пред касата. Довиждане, приятен следобед. Вече е три и половина, мамка му, колосално се замотах. Има ли антифриз? Не, почти празно е. Върнах се и след още един банков трансфер се сдобих с антифриз готов за употреба. Най-после потеглих. Настроението ми се оправи светкавично. Слънцето грееше право в прозореца. Печах се, слушах Hector Zazou & Swara и изпадах в еуфория. Да отида сам до Лакатник в четвъртък късно следобед беше една невероятно добра идея! Околовръстното при Горна баня е в потресаващо лошо състояние, дупка до дупка. Светофари, камиони, автокъщи. След разклона за Банкя – рязък контраст: чисто нов участък от пътя, три ленти, изрядна маркировка и огромни табели. Толкова беше изрядно, че чак се шашнах и вместо да сбъркам отбивката и да тръгна към Мировяне както правя обикновенно, отбих още по-рано и отпраших към Волуяк. Така няма да стигна и до утре сутрин. Обаче е слънчево. Слушах индийска музика на отворен прозорец и ми беше гот, не ме интересуваше нито кога ще стигна, нито къде. Имах един съученик, с място във Волуяк. Баща му имаше огромни мустаци и отглеждаха ягоди сорт София. При Волуяк направих обратен, върнах се на околовръстното, подминах отбивката за Мировяне безмилостно и завих този път където трябва, за Своге. Кеф, кеф, кеф. Пътят – само мой. Минах под огромна светеща табела, на която пишеше “DRIVE CAREFULLY, THERE IS SOMEONE WHO LOVES YOU!” Уау! Явно много народ изхвърча по завоите. Но аз не бързах. Никой не ми дишаше във врата и карах все по-бавно, отправяйки кратки погледи към огряните хълмове, къщичките тук-там и пенливия Искър. На една поляна до пътя правеше неясно какво малък пътнически самолет с липсваща опашка. Харесват ми смелите дизайнерски решения в този край. При Реброво качих един чиляк на стоп. Човечецът каза, че чакал от четиридесет минути. Сутрин било много студено. Слънцето изгрявало едва в девет. Говореше много неясно на някакво местно наречие. Аз къде отивам? До Лакатник? Познавам ли еди кой си. Не познавам никого, отивам на разходка. В колата взе да мирише на алкохол. Човечецът сподели, че бил настинал. Нямало дръвца. Нищо нямало. Немотия, мизерия. Аз щом съм от Лакатник познавам ли бай еди си кой си? Не? Не съм от Лакатник? Ааа, извинявай, много извинявай! Оставих го в Своге. Подминах други двама мораво-червени чичовци-стопаджии. За днес съм си изпълнил дълга. Пристигнах в селото чак в пет и половина. Слънцето аха да залезе зад близките възвишения. Защо трябваше да се мотая чак толкова? Аз съм един много странен турист. Както и да е. Реших да се поразходя около час и да се връщам. Нямаше жива душа. Ниските слънчеви лъчи огряваха вадичките и белите камъчета по пътя извънредно красиво! Спирах на всеки два метра и снимах вадички и камъчета. След много спирки и снимки, стигнах едно място нагоре в гората, където има къща и кучета. Кучетата се разлаяха като бесни, после млъкнаха. Стъмваше се. Черни клони, небе. Тихо, топло. Връщам се. Човек дои крава и ѝ обяснява да стои мирно.
В седем бях при колата, пълен мрак. В девет бях вкъщи и вечерях. Гледах филм до средата и легнах.
Тази сутрин. Закуска и кафе край лаптопа. Скролвам в несвяст. Един приятел е постнал нещо за някакво смути от киви, което не било струвало еди колко си, ами незнам колко си, тоест са му изтеглили 900 лв от сметката, вместо ъъъ, девет. Човекът обаче пазел бележката и оправил работата. В този момент ми светна сигнална лампа. Какви бяха тия двеста лева вчера? Отворих си онлайн-банкинга и ХЛЪЪЪЦ!!! Точно това е станало! Заредил съм за двеста лева, вместо за двадесет! Изби ми студена пот по челото. Точно когато събирам всяка стотинка ли трябваше да стане тази издънка. Звъня на Боян, който е мъдър като Бухала от Мечо Пух. Така и така ъъъ, издънил съм се, изхвърлил съм бележката, какво да правя? Отивай в бензиностанцията, каза Боян. А? Ама аз тука, кафенце, закусчица, тъкмо запалих печката… Отивай в бензиностанцията веднага, каза Боян. Отивам. По пътя си представям, как ровя из тонове изхвърлени касови бележки. Касиерката беше друга. Обясних какво е станало и взех да соча като обезумял към тясната дупка на кошчето за боклук: Тук, тук я изхвърлих! Жената ме гледаше със съчуствени, топли очи, като на Норма от Orange is the new black. Дойде управителката и каза, че имат дубликати на бележките. Каза, че ще оправят работата. Каза, че и да не съм бил отишъл, щели да се усетят и да я оправят, не им било за пръв път. Бях благодарен, все-едно са ми направили някаква огромна услуга. Може ли да Ви прегърна? Управителката си записа моя телефон, за всеки случай. Дадох й визитка, ако й дотрябват уроци по китара, някоя композиция за камерен ансамбъл или абстрактна живопис с неясно предназначение.

Събудих се сам в елховата горичка. Безплодното чудене да тръгвам ли, да не тръгвам ли, ако тръгвам – накъде и защо, какво да правя с живота си като цяло и тн., беше рязко изместено от друго чудене – къде да разреша физиологичната си нужда, появила се без да пита. Десет минути пеша до вмирисаните тоалетни на къмпинга, в храсталака до шосето, или е възможно да изчакам докато си събера багажа и се добера до селото.

Не, не е възможно. Разходих се до храсталака край шосето. Уви, има видимост от 360 градуса. След известно безрезултатно търсене на локация се отправих с неохота към официалното място.

Дотам и обратно имах достатъчно време, за да взема окончателно решение, вдигам гълъбите. Не само това, ами трябва да изпратя М. в 18:30 на летището. Изпълзявайки по черните коловози на къмпинга срещнах Т., стискащ две чаши кафе в едната ръка и куп други неща в другата. „Не ми казвай, че си бил тук през цялото време и сега си тръгваш“, каза Т. Обсъдихме, как е възможно да не сме се забелязали в един толкова малък къмпинг, както и някои други неща, като сложността на връзките, времето през ноември и егоизмът като основна пречка за просперитет. „Неочкавана, но стойностна среща в осем сутринта, каза Т.“ Известно време се чуди какво да ми пожелае, от което ситуацията в живота ми да се подобри поне малко. Продължих да катеря вълнообразния черен път, с потъналата в прах моя кола.

Следваща спирка при Димо. Време беше да изям ритуалните пържени филии. С мазни ръце включих лаптопа и заразглеждах трескаво снимките на петдесетина малки картини. Трябваше да избера кои от тях М. да вземе в Япония. Собственичката на един тибетски ресторант в Токио ми е почитателка и иска да излага мои картини в ресторанта. Къде точно ще ги закача между всичките тибетски финтифлюшки е отделен въпрос. Налагаше се също така да се обадя на К. от ателието за рамки и да му поръчам да направи рамки за въпросните картини, които да са готови до следобед, за да мога да ги взема и да ги сложим на картините. С К. проведохме няколко телефонни разговора, в които му диктувах размери, а той на мен – цени. В крайна сметка реших, че всичко това е прекалено сложно и се отказах. Доядох филиите.

Последно преди да потегля се налагаше да зазимя една къща в селото. Къщата, където се предполагаше, че съм отседнал. Само че аз не бях, поради кукуригащи петли в съседския двор и някои други дразнители. Съседът Дончо беше обещал да ми помогне със зазимяването, но го нямаше никакъв. Трескаво се щурах напред-назад, опитвайки се да не забравя да свърша нещо важно. На всеки пет минути ходех до оградата на Дончо и го търсех с тревожен поглед. Най-накрая жена му се появи и любезно му се обади по мобилния. Дончо ми обясни по телефона какво трябва да направя. От цялото обяснение не разбрах нито дума. Влязох пак в къщата, спрях централно водата, отворих всички кранове и отвих меките връзки на бойлера. Ако изобщо разбирам нещо от нещата, това ще да е то. Изключих и тока, пуснах кепенците, всичко е наред, май мога да тръгвам вече.

Наближаваше единадесет, когато се озовах на бензиностанция Лукойл при Царево. Пробвах да поизчистя колата. Прозорците бяха толкова мръсни, че след всяко измиване оставаха все така мръсни. Забавих се вече ужасно. Карах бързо до Бургас, където отново спрях на бензиностанция. Трябваше да купя масло за да долея в мотора, но какво? Вдигнах на крак цялата бензиностанция, да умуваме какво масло ми трябва. Винаги изхвърлям предишната опаковка, без да помисля, че после пак няма да зная. Още половин час мина и на тази бензиностанция. Качих на стоп симпатичен младеж прибиращ се към София. По пътя се опитвахме да намерим общи музикални вкусове, но уви, не ги намерихме. Движехме се бързо и аз отново бях убеден, че ще пристигна навреме. Някъде около Ямбол късметът ме напусна. Под новопостроен мост беше паркирана полицейска кола и хоп, вдигнаха червената палка. Спирачният ми път беше поне сто метра. Полицаите поеха към колата с бавна крачка. По-старшият полицай се представи. От шума на преминаващите коли едвам го разбирах какво ми казва. Поиска талона на колата, контролния талон и шофьорската ми книжка. Всичко беше наред. След това пожела да види гражданската отговорност. Тя тъкмо беше изтекла. Обясних му, че я плащам на вноски и ще си ползвам гратисния период. Дотук добре. „Моля да ни покажете винетна такса.“, каза полицаят. „Моля?“ „Винетната ви такса, господине.“ „Ама аз съм с годишна винетка?“ „Да, само че е за 2015та година, моля последвайте ме.“

Полицейската кола се виждаше като мъничка точица в далечината под моста. Крачех бавно след полицаите и им разяснявах мелодраматично, как не е било нарочно и колко съм артистичен и разсеян. Първата им работа когато пристигнахме, беше да ми връчат дрегера за алкохол. „Духате равномерно – силно около десет секунди.“ Дрегерът отказваше да се задейства. Обяснявах дружески на полицаите, че така и така, поне нямам навика да пия сутрин. След няколко неуспешни опита, накрая машината тръгна и се установи, че действително не бях пиян до козирката. „Господин Диков, ще трябва да си понесете санкциите, каза старшият, седна в колата и започна да пише акт. С младшият стояхме зад колата и чакахме. Автомобилите профучаваха с бясна скорост на един метър от нас, шумът беше изнервящ. За пореден път попитах полицая, дали са сигурни, че винетката ми е от 2015та година. „Тази година годишните винетки са зелени“, сговорчиво отговори той. „Вашата е червена.“ Известно време мълчаливо наблюдавах преминаващите коли и проучвах винетките им. „Ама и на други коли са червени!!“ „Не, тези са розови. Има зелени, лилави и розови. Вашата е червена, защото е от миналата година“. все така търпеливо поясни полицаят. Отказах се да настоявам повече. Времето се точеше безмилостно бавно. Колегата му вътре в колата пишеше ли пишеше. „Ама много пишете бре!“, подхванах отново разговор след малко. „Пишем, има много неща, които трябва да бъдат описани в протокола.“ „Това трябва да е много досадно за вас?“ Полицаят изглеждаше предан на служебния си дълг и не сметна, че е досадно. Другият продължаваше да пише в усамотение. Отвреме навреме проверявах, дали не е задрямал. „Как е по морето?“ този път ме заговори младшият. „Водата топла ли е още?“ , „Идеална е!“, усмихнах му се мило аз, а наум се проклинах заради винетката и всичко останало. Най-накрая старшият ми връчи акта, прибра контролния талон и ми каза да си го получа след един месец в КАТ, след като заплатя съответната глоба. Пътуването продължи без инциденти. Взех М., закарах я до летището и се прибрах, по живо по здраво. Вечерта се обади моя позната, живееща в Хамбург и ме попита, дали ще мога да ѝ взема някакъв документ от КАТ към края на септември. Казах ѝ, че точно по това време ще имам работа там, така че да не се притеснява. Два епизода Breaking Bаd преди лягане и се надявам, че утрото ще е по-мъдро.

Сряда. Останах без хляб и отидох с колата до Била в Симеоново. Любимите ми кокосови кейкчета бяха разположени стратегически, взех две кутии. Уж, за да имам с какво да почерпя ако някой ми дойде на гости, но всъщност ми беше пределно ясно, че ще прекарам остатъка от деня и целия следващ ден в ядене на кокосови кейкчета и пиене на кафе. На връщане колата се държеше странно. Губеше мощност все-повече и последния баир едвам го взе, ръмжеше и миришеше лошо. Обадих се на съседа Къци (гениален авто-реставратор) и изказах авторитетно предположение, че проблемът е от свещите. Когато имах Трабант, казах аз, той се е държеше по сходен начин ако му е изгоряла едната от общо двете свещи. Къци пристигна за оглед и още по-авторитетно установи, че нямам съединител. Ще струва триста и неясно-колко лева и съм без кола до събота.
Прекарах известно време на двора, замислено режейки трупи с бензинова резачка.
Прибрах се и научих две интригуващи новини: вероятно ще имам изложба през февруари и също така концерт във Франция. Почувствах се като птицата Феникс, възраждаща се от пепелта. Остатъкът от вечерта премина в лежерен чат.
На следващата сутрин съседските багери бодро ме разбудиха, както правят всяка сутрин от две седмици насам. Запалих камината. Пуши лошо, ще трябва отново да викам бат Гочо, който срещу сто лева отново нищо няма да направи. Инсталирах се пред компютъра, с кокосов кейк и кафе. Известно време обсъждане на интелектуалния потенциал на човечеството. Работата не е розова.
Пристигна Руми, единствената ми ученичка по китара и ми връчи буркан с мед. Трябвало да си подсладя малко живота. Тя беше във върховна форма. В рамките на един урок успя да проумее какво са септакордите, мажорен и минорен лад, ауфтакт и как се акомпанира блус. Реших да проявя великодушие и да й покажа как да научи баладата на Бионсе, за която ме врънка вече трети урок. След урока продължих с кокосовите кексчета и кафето. Следобед потеглих към града с автобус. В 64 винаги пътуват едни много обрулени от живота хора. Опитах се да слушам музика, но от слушалките не се чуваше нищо. Пътувахме безкрайно. Стана ми лошо. Започнах да се потя и да пребледнявам. Дали не е от прекалено многото кафе и кокосов кейк? Точно преди да колабирам, автобусът триумфално спря пред Центъра по хигиена. Отидох да преподам другия си частен урок, който е по рисуване. Девойката изяви желание да рисува есенен пейзаж. В рамките на един час слушахме Джо Кокър по Джаз Фм и рисувахме есенен пейзаж. Баща й е твърдо решен да купи от мен малка пластика (седнал човек) и отказва да му я подаря. Досега не съм продавал пластики, колко да му поискам? Тя е със счупен крак и липсваща ръка, но на него точно така му харесвала. Купил си е мраморна плоча, върху която ще я залепи със силикон. Поисках сто и петдесет лева. В последствие ми се видя много за тази развалина, май ще намаля на сто.
След урока отидох до тайния гараж, където се помещава моето колело и с него продължих към зала България. Предстоеше ми да чуя Бела Барток, втори концерт за пиано и оркестър с Анжела Тошева и Софийска Филхармония. Още едно произведение, което не е изпълнявано в София от четиридесет години. Анжела Тошева изсвири блестящо този нечовешки труден концерт, Софийска Филхармония се представи достойно под диригентството на съвсем приличен и учудващо симпатичен за диригент унгарец (Особено брас-секцията, която в тази психеделична какафония има сериозна роля). Не си спомням отколко години не бях поздравявал някого искрено и не си бях тръгвал от класически концерт в приповдигнато настроение.
Сестра ми се тревожеше за мен. Как ще се прибирам? Не искам ли да спя при тях? А да ме закарат до Хладилника? Казах й въобще да не се притеснява, известно време въртях племенницата си насам-натам из въздуха и потеглих на среднощна разходка из центъра, която както обикновенно завърши в Мимас на Любен Каравелов. Поръчах си салата от магданоз и нахут с фул, което е нещо като боб. Известно време блажено ядях, наобиколен от млади джихадисти. Поради доброто ми настроение и многото магданоз, ме осени идеята да се завърна в Драгалевци на колело. Нещо, което не би ми хрумнало при едно по-обичайно стечение на обстоятелствата. Първият отсег по Черни връх взех с известен зор. Сетих се, че имам музика. Под звуците на Хъдсън проджект карането потръгна и даже по едно време изпреварих друг велосипедист на баира. Очевидно съм в несравнимо по-добра форма от последното качване с колело до Драгалевци, което беше преди десет години. В този проект Джон Абъркромби свири учудващо добре. Защо не съм му обръщал внимание досега? Саксофонът на Боб Миндзър също много ми допадна, истинска наслада. Дълго соло на бас-китара на Джон Патитучи, както винаги съм скептичен относно качествата на бас–китарата като джазов инструмент. Добре че после мина на контрабас.
На кръговото на околовръстното въртях бавно и с облекчение, като придържах кормилото с върха на пръстите си. Тъкмо се бях сетил как Бах изминавал пеша над сто километра, за да чуе концерт на Букстехуде (все забравям между кои два града е циркулирал, но да приемем че са били Лайпциг и Дрезден). Търсейки приликите и разликите между мен и Бах, преминавах спокойно по втората пешеходна пътека, когато голямото черно ауди, което уж ме изчакваше, внезапно рязко потегли и наби спирачки на милиметри от мен. Всички застинахме – аз, младият брадясал шофьор и приятелката му на съседната седалка се гледахме мълчаливо цяла вечност. Думите бяха излишни. Беше ясно кой е олигофрен и кой не е. Опитах се да продължа нататък, но установих, че веригата ми е паднала по някакъв много идиотски начин. Наложи се да пренеса на ръце колелото до Фантастико, за да го разгледам на светло. Докато клечах и ръчках веригата си представях, как се появява служител на магазина и ми казва „Не можете да си оправяте колелото тук“, Защо постоянно си фантазирам такива идиотщини? Изкачих се до Драгалевските гробища и оттам продължих пеша. Вървях нагоре по Лешникова гора, драгалевското Шанзелизе. Луната грееше силно точно отпред. Черният силует на планината, звезди, тенор-саксофон. Съвсем сигурно не съм се чувствал така от много отдавна. От мнооого отдавна. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се развали съединителя.
Последен участък в пълен мрак по улица Крайречна. Прибрах се в обетованата земя. Общо време – един час от Попа, включително аварията и пешеходния участък. Котките ме посрещнаха с мощно мъркане и известно време ги чесах по коремите. Доядох кексчетата и допих кафето. 0:09h
P.S. Два епизода Гъмбол преди лягане. Нечовешко. Смях до припадък.
P.S.2 Утре (петък) съм на Алфред Шнитке. Тъкмо ще засека за колко време стигам с колелото от горе до долу.