Събудих се сам в елховата горичка. Безплодното чудене да тръгвам ли, да не тръгвам ли, ако тръгвам – накъде и защо, какво да правя с живота си като цяло и тн., беше рязко изместено от друго чудене – къде да разреша физиологичната си нужда, появила се без да пита. Десет минути пеша до вмирисаните тоалетни на къмпинга, в храсталака до шосето, или е възможно да изчакам докато си събера багажа и се добера до селото.
Не, не е възможно. Разходих се до храсталака край шосето. Уви, има видимост от 360 градуса. След известно безрезултатно търсене на локация се отправих с неохота към официалното място.
Дотам и обратно имах достатъчно време, за да взема окончателно решение, вдигам гълъбите. Не само това, ами трябва да изпратя М. в 18:30 на летището. Изпълзявайки по черните коловози на къмпинга срещнах Т., стискащ две чаши кафе в едната ръка и куп други неща в другата. „Не ми казвай, че си бил тук през цялото време и сега си тръгваш“, каза Т. Обсъдихме, как е възможно да не сме се забелязали в един толкова малък къмпинг, както и някои други неща, като сложността на връзките, времето през ноември и егоизмът като основна пречка за просперитет. „Неочкавана, но стойностна среща в осем сутринта, каза Т.“ Известно време се чуди какво да ми пожелае, от което ситуацията в живота ми да се подобри поне малко. Продължих да катеря вълнообразния черен път, с потъналата в прах моя кола.
Следваща спирка при Димо. Време беше да изям ритуалните пържени филии. С мазни ръце включих лаптопа и заразглеждах трескаво снимките на петдесетина малки картини. Трябваше да избера кои от тях М. да вземе в Япония. Собственичката на един тибетски ресторант в Токио ми е почитателка и иска да излага мои картини в ресторанта. Къде точно ще ги закача между всичките тибетски финтифлюшки е отделен въпрос. Налагаше се също така да се обадя на К. от ателието за рамки и да му поръчам да направи рамки за въпросните картини, които да са готови до следобед, за да мога да ги взема и да ги сложим на картините. С К. проведохме няколко телефонни разговора, в които му диктувах размери, а той на мен – цени. В крайна сметка реших, че всичко това е прекалено сложно и се отказах. Доядох филиите.
Последно преди да потегля се налагаше да зазимя една къща в селото. Къщата, където се предполагаше, че съм отседнал. Само че аз не бях, поради кукуригащи петли в съседския двор и някои други дразнители. Съседът Дончо беше обещал да ми помогне със зазимяването, но го нямаше никакъв. Трескаво се щурах напред-назад, опитвайки се да не забравя да свърша нещо важно. На всеки пет минути ходех до оградата на Дончо и го търсех с тревожен поглед. Най-накрая жена му се появи и любезно му се обади по мобилния. Дончо ми обясни по телефона какво трябва да направя. От цялото обяснение не разбрах нито дума. Влязох пак в къщата, спрях централно водата, отворих всички кранове и отвих меките връзки на бойлера. Ако изобщо разбирам нещо от нещата, това ще да е то. Изключих и тока, пуснах кепенците, всичко е наред, май мога да тръгвам вече.
Наближаваше единадесет, когато се озовах на бензиностанция Лукойл при Царево. Пробвах да поизчистя колата. Прозорците бяха толкова мръсни, че след всяко измиване оставаха все така мръсни. Забавих се вече ужасно. Карах бързо до Бургас, където отново спрях на бензиностанция. Трябваше да купя масло за да долея в мотора, но какво? Вдигнах на крак цялата бензиностанция, да умуваме какво масло ми трябва. Винаги изхвърлям предишната опаковка, без да помисля, че после пак няма да зная. Още половин час мина и на тази бензиностанция. Качих на стоп симпатичен младеж прибиращ се към София. По пътя се опитвахме да намерим общи музикални вкусове, но уви, не ги намерихме. Движехме се бързо и аз отново бях убеден, че ще пристигна навреме. Някъде около Ямбол късметът ме напусна. Под новопостроен мост беше паркирана полицейска кола и хоп, вдигнаха червената палка. Спирачният ми път беше поне сто метра. Полицаите поеха към колата с бавна крачка. По-старшият полицай се представи. От шума на преминаващите коли едвам го разбирах какво ми казва. Поиска талона на колата, контролния талон и шофьорската ми книжка. Всичко беше наред. След това пожела да види гражданската отговорност. Тя тъкмо беше изтекла. Обясних му, че я плащам на вноски и ще си ползвам гратисния период. Дотук добре. „Моля да ни покажете винетна такса.“, каза полицаят. „Моля?“ „Винетната ви такса, господине.“ „Ама аз съм с годишна винетка?“ „Да, само че е за 2015та година, моля последвайте ме.“
Полицейската кола се виждаше като мъничка точица в далечината под моста. Крачех бавно след полицаите и им разяснявах мелодраматично, как не е било нарочно и колко съм артистичен и разсеян. Първата им работа когато пристигнахме, беше да ми връчат дрегера за алкохол. „Духате равномерно – силно около десет секунди.“ Дрегерът отказваше да се задейства. Обяснявах дружески на полицаите, че така и така, поне нямам навика да пия сутрин. След няколко неуспешни опита, накрая машината тръгна и се установи, че действително не бях пиян до козирката. „Господин Диков, ще трябва да си понесете санкциите, каза старшият, седна в колата и започна да пише акт. С младшият стояхме зад колата и чакахме. Автомобилите профучаваха с бясна скорост на един метър от нас, шумът беше изнервящ. За пореден път попитах полицая, дали са сигурни, че винетката ми е от 2015та година. „Тази година годишните винетки са зелени“, сговорчиво отговори той. „Вашата е червена.“ Известно време мълчаливо наблюдавах преминаващите коли и проучвах винетките им. „Ама и на други коли са червени!!“ „Не, тези са розови. Има зелени, лилави и розови. Вашата е червена, защото е от миналата година“. все така търпеливо поясни полицаят. Отказах се да настоявам повече. Времето се точеше безмилостно бавно. Колегата му вътре в колата пишеше ли пишеше. „Ама много пишете бре!“, подхванах отново разговор след малко. „Пишем, има много неща, които трябва да бъдат описани в протокола.“ „Това трябва да е много досадно за вас?“ Полицаят изглеждаше предан на служебния си дълг и не сметна, че е досадно. Другият продължаваше да пише в усамотение. Отвреме навреме проверявах, дали не е задрямал. „Как е по морето?“ този път ме заговори младшият. „Водата топла ли е още?“ , „Идеална е!“, усмихнах му се мило аз, а наум се проклинах заради винетката и всичко останало. Най-накрая старшият ми връчи акта, прибра контролния талон и ми каза да си го получа след един месец в КАТ, след като заплатя съответната глоба. Пътуването продължи без инциденти. Взех М., закарах я до летището и се прибрах, по живо по здраво. Вечерта се обади моя позната, живееща в Хамбург и ме попита, дали ще мога да ѝ взема някакъв документ от КАТ към края на септември. Казах ѝ, че точно по това време ще имам работа там, така че да не се притеснява. Два епизода Breaking Bаd преди лягане и се надявам, че утрото ще е по-мъдро.