Tag: случка

Обичам да забелязвам малките неща, които ме правят уникален. Да си един от седем милиарда не е лесно и всеки скромен повод за уникалност ме изпълва с тиха радост. Например, точно преди една година на 14 юни по обед се намирах във високоскоростния влак от Париж за Лион и с огромно удовлетворение ядях шестте сандвича с яйце и авокадо и си наливах от термуса вряло кафе, които бях приготвил в 6 часа сутринта у нас в Драгалевци. Убедеността, че съм единственият човек на този свят, който си е сварил кафето в Драгалевци и го е изпил във влака от Париж за Лион предизвикваше на лицето ми широка усмивка на блаженство. Дори когато пропуснах да сляза на Лион не се потиснах особено, тъй като продължавах да си наливам кафе от термуса през всичките последвали часове на висене по гари и возене в претъпкани регионални влакове.
Е, тазгодишният ми рекорд е от по-различно естество. Вероятно пак съм единственият човек в света, който…. е метнал умряла мишка на собствения си балкон. Цялата работа е, че от известно време насам, котките ми ежедневно се отблагодаряват за грижите, които полагам за тях, с умъртвени мишки. Всеки ден средно по две, пред входната врата. В най-различни стадии на разпад. Съответно, какво друго ми остава, взимам метлата и лопатата, събирам поредната мишка или каквото е останало от нея и я отнасям до някой възможно по-отдалечен храст покрай оградата, където я оставям на природните стихии. Въпросът е, че говорим за средно по две мишки на ден в продължение на седмици. Ежедневните разходки с миши вътрешности в лопата започнаха да ми доставят все по-малко от първоначалната радост. Изхитрих се. Извървявах само половината път до оградата и оттам мятах мишите останки по посока на съответния храст. Разбира се, мишките рядко се приземяваха където бях запланувал, но какво пък, двор голям. Вчера деградирах окончателно. Изминах само два метра покрай къщата и изпълних без капка изящество ежедневното сутрешно мятане на мишка с лопата. Мишката излетя по твърде сгрешена траектория и след кратък полет лишен от каквото и да било изящество се приземи на балкона. Честито, вече съм първият човек от седем милиарда, метнал умряла мишка на собствения си балкон. Налага се да стана и първият, който ще я вземе от там и ще я метне още веднъж по посока на оградата, а пък тя на свой ред ще е първата мишка, извършила цели два безмоторни полета в умряло състояние. Но този пореден предстоящ рекорд не ме изпълва с радост и трепет. Направо го отлагам, а мишката лежи ли лежи на балкона и е все така умряла.

Царят на сутрешното мотане. Мотане, мотане, мотане. В три часа бях на бензиностанцията. Заредих за 20 лв. и се наредих на огромната опашка на касата. Две горива, седмична винетка и ето тези дъвки. Ще трябва да изчакаме първо да се зареди едното гориво, заобяснява касиерката, за винетката се плаща отделно, продължаваше да дърдори касиерката, а нетърпеливи чакащи на опашката след мен цъкаха с език и се чудеха защо не им идва реда. Въведете вашия пин код. Моля номерът на колата ви. Моля въведете пина отново! Дъвките и тях ли с карта ще ги плащате? Ами ъъъ, да и тях. Имах общо осем лева в брой и реших да ги запазя, в случай че в магазина в Лакатник неистово ми се прииска да си купя лимонада, етър или обикновенни бисквити. А и знае ли човек. Абе какво става тука, каза един господин, ето за шеста колонка, метна десет лева и изчезна. След него и останалите взеха да се пресягат и да оставят кой по десет, кой по петнадесет. Настана суматоха. Касиерката запази самообладание. Беше огряна от следобедното слънце и като че изпаднала в леност. С банковите преводи човек трябва да е много внимателен, обясни ми тя като на свой човек. Накрая в паничката за пари се валяха маса касови бележки, за банкови трансфери, за дъвки, за винетки и какво ли не още. Взех една и я загледах. Пишеше 200 лв. Хм, тази не е моя. Без много да му мисля я метнах в кошчето за отпадъци пред касата. Довиждане, приятен следобед. Вече е три и половина, мамка му, колосално се замотах. Има ли антифриз? Не, почти празно е. Върнах се и след още един банков трансфер се сдобих с антифриз готов за употреба. Най-после потеглих. Настроението ми се оправи светкавично. Слънцето грееше право в прозореца. Печах се, слушах Hector Zazou & Swara и изпадах в еуфория. Да отида сам до Лакатник в четвъртък късно следобед беше една невероятно добра идея! Околовръстното при Горна баня е в потресаващо лошо състояние, дупка до дупка. Светофари, камиони, автокъщи. След разклона за Банкя – рязък контраст: чисто нов участък от пътя, три ленти, изрядна маркировка и огромни табели. Толкова беше изрядно, че чак се шашнах и вместо да сбъркам отбивката и да тръгна към Мировяне както правя обикновенно, отбих още по-рано и отпраших към Волуяк. Така няма да стигна и до утре сутрин. Обаче е слънчево. Слушах индийска музика на отворен прозорец и ми беше гот, не ме интересуваше нито кога ще стигна, нито къде. Имах един съученик, с място във Волуяк. Баща му имаше огромни мустаци и отглеждаха ягоди сорт София. При Волуяк направих обратен, върнах се на околовръстното, подминах отбивката за Мировяне безмилостно и завих този път където трябва, за Своге. Кеф, кеф, кеф. Пътят – само мой. Минах под огромна светеща табела, на която пишеше “DRIVE CAREFULLY, THERE IS SOMEONE WHO LOVES YOU!” Уау! Явно много народ изхвърча по завоите. Но аз не бързах. Никой не ми дишаше във врата и карах все по-бавно, отправяйки кратки погледи към огряните хълмове, къщичките тук-там и пенливия Искър. На една поляна до пътя правеше неясно какво малък пътнически самолет с липсваща опашка. Харесват ми смелите дизайнерски решения в този край. При Реброво качих един чиляк на стоп. Човечецът каза, че чакал от четиридесет минути. Сутрин било много студено. Слънцето изгрявало едва в девет. Говореше много неясно на някакво местно наречие. Аз къде отивам? До Лакатник? Познавам ли еди кой си. Не познавам никого, отивам на разходка. В колата взе да мирише на алкохол. Човечецът сподели, че бил настинал. Нямало дръвца. Нищо нямало. Немотия, мизерия. Аз щом съм от Лакатник познавам ли бай еди си кой си? Не? Не съм от Лакатник? Ааа, извинявай, много извинявай! Оставих го в Своге. Подминах други двама мораво-червени чичовци-стопаджии. За днес съм си изпълнил дълга. Пристигнах в селото чак в пет и половина. Слънцето аха да залезе зад близките възвишения. Защо трябваше да се мотая чак толкова? Аз съм един много странен турист. Както и да е. Реших да се поразходя около час и да се връщам. Нямаше жива душа. Ниските слънчеви лъчи огряваха вадичките и белите камъчета по пътя извънредно красиво! Спирах на всеки два метра и снимах вадички и камъчета. След много спирки и снимки, стигнах едно място нагоре в гората, където има къща и кучета. Кучетата се разлаяха като бесни, после млъкнаха. Стъмваше се. Черни клони, небе. Тихо, топло. Връщам се. Човек дои крава и ѝ обяснява да стои мирно.
В седем бях при колата, пълен мрак. В девет бях вкъщи и вечерях. Гледах филм до средата и легнах.
Тази сутрин. Закуска и кафе край лаптопа. Скролвам в несвяст. Един приятел е постнал нещо за някакво смути от киви, което не било струвало еди колко си, ами незнам колко си, тоест са му изтеглили 900 лв от сметката, вместо ъъъ, девет. Човекът обаче пазел бележката и оправил работата. В този момент ми светна сигнална лампа. Какви бяха тия двеста лева вчера? Отворих си онлайн-банкинга и ХЛЪЪЪЦ!!! Точно това е станало! Заредил съм за двеста лева, вместо за двадесет! Изби ми студена пот по челото. Точно когато събирам всяка стотинка ли трябваше да стане тази издънка. Звъня на Боян, който е мъдър като Бухала от Мечо Пух. Така и така ъъъ, издънил съм се, изхвърлил съм бележката, какво да правя? Отивай в бензиностанцията, каза Боян. А? Ама аз тука, кафенце, закусчица, тъкмо запалих печката… Отивай в бензиностанцията веднага, каза Боян. Отивам. По пътя си представям, как ровя из тонове изхвърлени касови бележки. Касиерката беше друга. Обясних какво е станало и взех да соча като обезумял към тясната дупка на кошчето за боклук: Тук, тук я изхвърлих! Жената ме гледаше със съчуствени, топли очи, като на Норма от Orange is the new black. Дойде управителката и каза, че имат дубликати на бележките. Каза, че ще оправят работата. Каза, че и да не съм бил отишъл, щели да се усетят и да я оправят, не им било за пръв път. Бях благодарен, все-едно са ми направили някаква огромна услуга. Може ли да Ви прегърна? Управителката си записа моя телефон, за всеки случай. Дадох й визитка, ако й дотрябват уроци по китара, някоя композиция за камерен ансамбъл или абстрактна живопис с неясно предназначение.

Сряда. Останах без хляб и отидох с колата до Била в Симеоново. Любимите ми кокосови кейкчета бяха разположени стратегически, взех две кутии. Уж, за да имам с какво да почерпя ако някой ми дойде на гости, но всъщност ми беше пределно ясно, че ще прекарам остатъка от деня и целия следващ ден в ядене на кокосови кейкчета и пиене на кафе. На връщане колата се държеше странно. Губеше мощност все-повече и последния баир едвам го взе, ръмжеше и миришеше лошо. Обадих се на съседа Къци (гениален авто-реставратор) и изказах авторитетно предположение, че проблемът е от свещите. Когато имах Трабант, казах аз, той се е държеше по сходен начин ако му е изгоряла едната от общо двете свещи. Къци пристигна за оглед и още по-авторитетно установи, че нямам съединител. Ще струва триста и неясно-колко лева и съм без кола до събота.
Прекарах известно време на двора, замислено режейки трупи с бензинова резачка.
Прибрах се и научих две интригуващи новини: вероятно ще имам изложба през февруари и също така концерт във Франция. Почувствах се като птицата Феникс, възраждаща се от пепелта. Остатъкът от вечерта премина в лежерен чат.
На следващата сутрин съседските багери бодро ме разбудиха, както правят всяка сутрин от две седмици насам. Запалих камината. Пуши лошо, ще трябва отново да викам бат Гочо, който срещу сто лева отново нищо няма да направи. Инсталирах се пред компютъра, с кокосов кейк и кафе. Известно време обсъждане на интелектуалния потенциал на човечеството. Работата не е розова.
Пристигна Руми, единствената ми ученичка по китара и ми връчи буркан с мед. Трябвало да си подсладя малко живота. Тя беше във върховна форма. В рамките на един урок успя да проумее какво са септакордите, мажорен и минорен лад, ауфтакт и как се акомпанира блус. Реших да проявя великодушие и да й покажа как да научи баладата на Бионсе, за която ме врънка вече трети урок. След урока продължих с кокосовите кексчета и кафето. Следобед потеглих към града с автобус. В 64 винаги пътуват едни много обрулени от живота хора. Опитах се да слушам музика, но от слушалките не се чуваше нищо. Пътувахме безкрайно. Стана ми лошо. Започнах да се потя и да пребледнявам. Дали не е от прекалено многото кафе и кокосов кейк? Точно преди да колабирам, автобусът триумфално спря пред Центъра по хигиена. Отидох да преподам другия си частен урок, който е по рисуване. Девойката изяви желание да рисува есенен пейзаж. В рамките на един час слушахме Джо Кокър по Джаз Фм и рисувахме есенен пейзаж. Баща й е твърдо решен да купи от мен малка пластика (седнал човек) и отказва да му я подаря. Досега не съм продавал пластики, колко да му поискам? Тя е със счупен крак и липсваща ръка, но на него точно така му харесвала. Купил си е мраморна плоча, върху която ще я залепи със силикон. Поисках сто и петдесет лева. В последствие ми се видя много за тази развалина, май ще намаля на сто.
След урока отидох до тайния гараж, където се помещава моето колело и с него продължих към зала България. Предстоеше ми да чуя Бела Барток, втори концерт за пиано и оркестър с Анжела Тошева и Софийска Филхармония. Още едно произведение, което не е изпълнявано в София от четиридесет години. Анжела Тошева изсвири блестящо този нечовешки труден концерт, Софийска Филхармония се представи достойно под диригентството на съвсем приличен и учудващо симпатичен за диригент унгарец (Особено брас-секцията, която в тази психеделична какафония има сериозна роля). Не си спомням отколко години не бях поздравявал някого искрено и не си бях тръгвал от класически концерт в приповдигнато настроение.
Сестра ми се тревожеше за мен. Как ще се прибирам? Не искам ли да спя при тях? А да ме закарат до Хладилника? Казах й въобще да не се притеснява, известно време въртях племенницата си насам-натам из въздуха и потеглих на среднощна разходка из центъра, която както обикновенно завърши в Мимас на Любен Каравелов. Поръчах си салата от магданоз и нахут с фул, което е нещо като боб. Известно време блажено ядях, наобиколен от млади джихадисти. Поради доброто ми настроение и многото магданоз, ме осени идеята да се завърна в Драгалевци на колело. Нещо, което не би ми хрумнало при едно по-обичайно стечение на обстоятелствата. Първият отсег по Черни връх взех с известен зор. Сетих се, че имам музика. Под звуците на Хъдсън проджект карането потръгна и даже по едно време изпреварих друг велосипедист на баира. Очевидно съм в несравнимо по-добра форма от последното качване с колело до Драгалевци, което беше преди десет години. В този проект Джон Абъркромби свири учудващо добре. Защо не съм му обръщал внимание досега? Саксофонът на Боб Миндзър също много ми допадна, истинска наслада. Дълго соло на бас-китара на Джон Патитучи, както винаги съм скептичен относно качествата на бас–китарата като джазов инструмент. Добре че после мина на контрабас.
На кръговото на околовръстното въртях бавно и с облекчение, като придържах кормилото с върха на пръстите си. Тъкмо се бях сетил как Бах изминавал пеша над сто километра, за да чуе концерт на Букстехуде (все забравям между кои два града е циркулирал, но да приемем че са били Лайпциг и Дрезден). Търсейки приликите и разликите между мен и Бах, преминавах спокойно по втората пешеходна пътека, когато голямото черно ауди, което уж ме изчакваше, внезапно рязко потегли и наби спирачки на милиметри от мен. Всички застинахме – аз, младият брадясал шофьор и приятелката му на съседната седалка се гледахме мълчаливо цяла вечност. Думите бяха излишни. Беше ясно кой е олигофрен и кой не е. Опитах се да продължа нататък, но установих, че веригата ми е паднала по някакъв много идиотски начин. Наложи се да пренеса на ръце колелото до Фантастико, за да го разгледам на светло. Докато клечах и ръчках веригата си представях, как се появява служител на магазина и ми казва „Не можете да си оправяте колелото тук“, Защо постоянно си фантазирам такива идиотщини? Изкачих се до Драгалевските гробища и оттам продължих пеша. Вървях нагоре по Лешникова гора, драгалевското Шанзелизе. Луната грееше силно точно отпред. Черният силует на планината, звезди, тенор-саксофон. Съвсем сигурно не съм се чувствал така от много отдавна. От мнооого отдавна. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се развали съединителя.
Последен участък в пълен мрак по улица Крайречна. Прибрах се в обетованата земя. Общо време – един час от Попа, включително аварията и пешеходния участък. Котките ме посрещнаха с мощно мъркане и известно време ги чесах по коремите. Доядох кексчетата и допих кафето. 0:09h
P.S. Два епизода Гъмбол преди лягане. Нечовешко. Смях до припадък.
P.S.2 Утре (петък) съм на Алфред Шнитке. Тъкмо ще засека за колко време стигам с колелото от горе до долу.