Хонорар

Едно от малкото неща, които не съм си представял, че ще правя в тоз мой живот, е да получавам хонорар от в-к Стършел. Или стършелите вече не са това което бяха или в моите автобиографични брътвежи се е загнездила добре скрита политическа сатира, скрита дори за мен самия. Невероятно, но факт – вчера отново мой текст бе публикуван на втора страница на този иначе така-жилещ вестник. Е, какво пък, човек трябва да се адаптира към новото.
Паркирах колата на ул. Гладстон и изпратих смс за синя зона. Отправих се с неуверени крачки към Столична библиотека. Изпитвах леко неудобство от цялата тази работа и не можех да се освободя от него. Освен това бях отпаднал и ми се въртеше свят, имах нужда от наспиване, море, обяд.
Редакцията на Стършел изплаща хонорари всеки четвъртък от два до четири. 30 лв на текст. За 60 лв. съм склонен да загърбя всяко неудобство, глад и световъртеж, веднъж взел хонорара ще има да се гощавам и утешавам.
Влязох. Имаше гише, на което пишеше „Каса“. „Добърден, идвам да си получа хонорарите от вестник Стършел“, изломотих. Жената ме погледна изтерзано. „Не мога да ви помогна, това е касата на театър Възраждане“, каза тя. „Попитайте охраната“, добави с явно нежелание и отвращение. Господинът от охраната беше по-любезен, оказа се, че редакцията на Стършел е на около десет метра по крива линия. „Добърден, идвам да си взема едни хонорарчета, Венцислав Диков се казвам…“ думите излизаха от устата ми твърде нестройно и постоянно ме изненадваха. Касиерката мина на „ти“ без предупреждение. „Ще ми издиктуваш ли ЕГНето си моля те, толкова са ситни тия лични карти. Продиктувах. Адрес, жк, пощенски код. „Ето, сумата е малко по-различна от това, което може би си очаквал. Двадесет и три лева и петдесет стотинки.“ „А! Аха, ами да, аз мислех, че ще е малко повече, тоест така ми бяха казали, но не се притеснявайте, то и без това въобще не съм очаквал, моето включване е по-скоро инцидентно…“, започнах да бръщолевя аз. „Може би ще има компенсация следващия път“, каза касиерката. „Следващ път? Аха, ами не се притеснявайте, всичко е ок, колкото-толкова, аз и без това…“, говорех аз. „Шефът е в отпуска“, каза касиерката. Опита се да ми обясни нещо, което аз не разбрах. Може би ще има компенсация. Някога. Друг път. Тръгнах си с двадесет и трите лева и петдесет стотинки. Какво пък.
Обиколих площад Славейков с блуждаещ поглед. Какво да правя? Имах още време докато ми изтече единия час паркиране. Хрумна ми да си взема дезодорант и шампоан от DM, така и така ми е под носа. В този океан от козметика бих се удавил без съмнение, но аз си знам, търся дезодорант-стик на Alverde и също такъв шампоан. На щанда с мъжката козметика такъв дезодорант нямаше. „Извинете, имате ли дезодорант-стик на Алверде, не мога да ги открия“, провикнах се към облечена в черно дама с къса руса коса, която подреждаше шишенца. Тя очевидно нямаше представа и на свой ред се провикна към друга дама, облечена в бяла престилка. Настана голямо провикване. Междувременно аз се придвижвах из магазина и не щеш ли, попаднах точно на каквото търсех. Три вида део-стик на алверде, от серията унисекс. Продуктите на Алверде са много интересни. Има дезодоранти с най-неочаквани аромати, например водорасли и разни такива. Чудесно е, че са унисекс и че мога да си купувам от тях. Мъжката козметика е толкова тъпа. Всички продукти са черни, сиви или тъмно-сини и миришат на автършейв Жилет. Разгледах, нямаха от водораслите, но имаше хамамелис и ориз, лайка и още нещо си и био-лайка. Хммм, лайка? В това май няма нито грам мъжественост, май по-добре да заложа на ориза. В това време бялата престилка и Ани Ленъкс пристигнаха да ми помагат. Бялата престилка каза, че аз явно нещо съм се объркал, тъй като съм бил попитал за дезодорант „Алди“, пък те такова нещо нямали. Отговорих ѝ, че не съм попитал за дезодорант „Алди“ и че всичко е наред, тъй като вече съм намерил каквото ми трябва. Бялата престилка обаче не остана доволна от отговора ми. „Вие явно не сте го произнесъл както трябва и колежката не ви е разбрала“.
Бях клекнал пред тези две дами, на щанда за дамска козметика, заобиколен от розови шишенца и бурканчета. Жалка гледка, казвам ви. Време беше да покажа малко мъжественост, затова се изправих, с всичките си метър и девеtдесет, погледнах Бялата престилка с подкупваща усмивка и ѝ рекох: „Ако имам говорен дефект, се надявам да не е много голям!“, изговарях думите бавно, силно и ясно. Разбира се, това си беше чисто заяждане от моя страна, но понякога наистина не мога да устоя. Дори и да не знаех три чужди езика, колко ли може да се сбърка произношението на „Alverde”? Шегата ми не се прие добре, прие се по-скоро като заяждане, каквото си и беше. Бил съм казал „Алди“. Не, колежката ви е глуха явно. „Както и да е, нали намерих каквото ми трябва!?“ „Но ние в момента нямаме мъжки дезодоранти на Алверде.“ „Е добре де, тези тук не са ли унисекс?“ Дамите никак не ме подкрепяха в избора ми. Разправяхме се пред женския щанд, минаващите жени все-повече се заслушваха и заглеждаха и по челото ми започна да избива пот. Взех оризовия със сивата капачка и един шампоан против пърхoт и напуснах магазина.
Какво да ям? Наскоро чух, че някъде около Народния имало нов японски ресторант за бързо хранене. Безуспешно се опитах да го открия. Затова пък намерих някакво бистро в заден двор. Беше полу-празно, сенчесто и прохладно. Седнах. Сервитьорът беше вързал дългата си коса на опашка, а отзад напълно оплешивялото му теме прозираше през редките кичури. Това е странна порода хора, разглеждах го с интерес. От скромното меню си избрах супа-леща, домашни пържени картофи и салата. Щяло да стане бързо. Картофите – до десет минути. Чаках. Детето на сервитьора седеше само на съседната маса и периодично издаваше пронизителни звуци. Времето се търкаляше бавно. Пристигна салатата, но останалото се бавеше. Щеше ми се да си бях взел бележника и една химикалка, щях да мога да си подредя задачите за остатъка от деня и за следващите няколко, в главата ми е такъв хаос. Внезапно ми хрумна, че в смартфона би трябвало да има нещо като „тефтерче“. Действително, имаше. Даже има възможност да казваш на глас някакви неща и то да ги записва като бележки, колко забавно! Взех да правя проби с гласовото записване. Първо казах „Здрасти“, изписа се безупречно. Преминах към истинските задачи за деня. Трябва най-после да си взема хранителни добавки за ставния хрущял, но за целта трябва да питам леля ми как се казват. Издиктувах: „Леля, лекарства“. Изписа се „леля, лекар“ Явно не говоря достатъчно силно. Малко се притеснявах от хората на масата в дъното, но все пак пробвах още няколко пъти, все по-силно. Накрая стана.
Докато крещях на телефона си „ЛЕЛЯ, ЛЕКАРСТВА!!!“ лещата дойде. Беше се утаила на дъното, а отгоре имаше два пръста бистра водица, в която биха могли да плуват малки декоративни рибки. Абсолютно безсолна и без каквито и да било други подправки. Преглъщах без ентусиазъм. Десетте минути отдавна бяха минали, а от картофите нито следа. Явно ги правят наистина добре, щом толкова се бавят, мислех си. Изглежда това е специалитетът тук (защото лещата определено не е). Играех тетрис и сърбах. Паркингът ми изтече и се наложи да изпратя още един смс. Картофите дойдоха след половин час и бяха едни най-обикновенни картофи. Само че пресолени. Зверски. Изядох и тях, за да спре да ми се вие свят и да подсиля организма. Платих сметката и си тръгнах.
Следващата задача за деня беше да си взема новото колело от ремонт. Преместих колата извън зоните и се върнах пеша до бул. Левски, където се намира малка вело-работилница. Като казвам ново колело, имам предвид колелото, което си взех на старо, след като старото ми колело бе откраднато. Братята близнаци бяха в необичайно добро настроение, вероятно защото им се бяха отбили на гости двама печени вело-маняци и блажено си бъбреха за спирачки и вилки. Търпеливо изчкаках да обслужат майка носеща новозакупено детско колело с помощни колелца. Нещо с това колело не беше наред и майката тревожно се жалваше. Единият близнак ѝ обясни, че колелото всъщност не е италианско, както си е мислела, а само е сглобено в Италия и че всичките му части са от Китай и са пластмасови. Майката не изглеждаше особено щастлива. „Сигурно такова колело с метални части ще струва много по-скъпо?“, предположи тя. „Не, ние имаме и струват по-евтино от вашето“, довърши я близнакът с един удар. Жената си тръгна покрусена, бутайки пластмасовата бракма.
Дойде моят ред. Колелото беше добило доста по-приемлив вид. Поинтересувах се, могат ли да ми предложат нещо за заключване, което наистина да върши работа. Всички започнаха да се хилят. Нямало такова нещо. Стоиш си до колелото и тва е. Единият от печените велосипедисти разказа, как миналото лято като обикалял с хубавото си колело по морето, го облепил с хартиено тиксо, залепил му дъвки и го намазал с гнили банани, така никой не го пипнал с пръст. Другият му предложи следващия път направо да го намаже с лайна. След това извади да ми покаже една титаниева верига или нещо подобно, Заключваше се с огромен катинар и тежеше няколко килограма. Струваше сто лева.
Тръгнах си без система за заключване. Минах през НДК, където последната отстранена скулптура от злощастния паметник висеше от крана и унило се поклащаше насам-натам, наобиколена от подсмърчащи архитекти, озадачени чужденци и и обикновенни зяпачи.
Малко по-късно с Т. пиехме кафе в бабешката сладкарница на Пиротска. По улицата мина Влади Христов и се спря да побъбрим. Разказах му, за странното недоразумение с хонорарите, тъй-като именно негова беше инициативата да публикувам в Стършел. Каза, че щял да проучи случая. Вече не се впечатлявал от нищо в тази държава. Каза, че отивал на концерт на Депеш Мод, не помня къде. „Where’s your revoluuuution”, изпях аз. Депеш Мод отдавна не са това, което бяха, каза Владо. Така е, от 93та насам са гола вода, съгласих се аз. Не останаха вече добри музиканти, всички измряха, отбеляза Владо. Да, само аз останах, пошегувах се аз. „Дано скоро си намериш мениджър, че да имаш пари за море“, продължи шегата Владо. „Ха дано, че ако разчитам на хонорарите от вестник Стършел далеч няма да стигна“. „С двадесет и три лева можеш да стигнеш най-много до Айтос, ще трябва там да караш отпуската“, каза Владо.
На път за нас си купих пет вестника „Стършел“ с последните три лева от хонорара.