Импресионистът се събуди, отвори прозореца и погледна навън:
Слънцето грееше, птичките чуруликаха, подухваше свеж ветрец, и прочее.
„Каква прелест!“ – възкликна той, след което си свари едно яйце, приготви кафе в термус (подсвирквайки си), нарами статива и боите, и в бодър тръс се понесе към най – близката слънчогледова нива.
На съседната улица експресионистът отвори гуреливите си очи, погледна през прозореца, изръмжа ужасено „какъв кич!“ и дръпна обратно завесата с такава сила, че курнизът се откачи и се стовари върху главата му, която и без това го болеше.
Експресионистът се свлече обратно в кревата и продължи да спи чак докато навън се стъмни, след което си свари кафе и нарисува поредната картина изразяваща грозотата, болката и несправедливостта в живота.
Да, да, да. Всичко това го знаем.
Това, което не знаем, е, че две преки по-надолу живееше сюреалист.
Сюреалистът изобщо не се събуди. На практика той не си спомняше, дали някога е бил буден, както и дали е заспивал когато и да било. „Доколко сме будни, когато сме будни?“ – чудеше се той често.
Не отвори прозореца си, тъй като нямаше прозорец. Къщата му нямаше нито прозорци, нито врати, а и самата къща ту я имаше, ту я нямаше.
А понякога беше полу-прозрачна и проблясваше като привидение, пронизано от слънчевите лъчи. Хората, които живееха наоколо знаеха, че там има нещо, но не бяха сигурни какво е, затова избягваха да говорят за него.
Сюреалистът стана от леглото и седна на стола. Леглото и столът бяха от малкото неща, за които беше сигурен, че съществуват.
Взираше се в стената, мястото, където би трябвало да има прозорец. Всичко това е толкова странно.
Внезапно стената се превърна в цяла галактика от супер-нови, гигантски планети с пръстени и луни, изгряващи бинарни системи и безброй други неща, които не приличаха на нищо познато.
Сюреалистът не разбираше смисъла. Усещаше, че той е там, че го има, но не го разбираше.
Стана от стола, отиде в кухнята и си свари кафе.
Мислеше си:
Колкото и да се усъвършенствам, никога няма да съм способен да пресъздам това, което виждам и усещам, така че какъв е смисълът изобщо да започвам? Хората няма да видят и да усетят в творбите ми това, което аз виждам и усещам.
Какъв е Смисълът?
Той не беше убеден и в собствения си смисъл, в някои дни не беше сигурен даже дали съществува.
След като изпи една чаша кафе, сюреалистът реши, че дори ако след цял живот творчески усилия поне само един човек усети нищожна частица от това, което той усеща и вижда,
усилията ще са си заслужавали.
След втората чаша кафе сюреалистът вече смяташе, че е разбрал какво е Смисъла.
Смисълът е в търсенето. Важно е, да продължаваме да се движим и да си задаваме въпроси. Важен е пътят, не – целта. Смисълът е различен всеки ден.
Свари още една кафеварка и се затътри към ателието си.
Вътре имаше дървен статив, изглеждаше масивен.
„В това има смисъл.“ – помисли си той и хлопна вратата.
Отвън къщата започна да изглежда по-плътна, даже се появиха нещо като прозорци. Минувачите взеха да се спират и заглеждат.