Author: ventzisl

В четвъртък беше слънчево. Верен на традицията, потеглих чак в 14:30ч, след като задоволих напълно нуждата си от МОТАНЕ. Рила е в моя заден двор: Драгалевци, Симеоново, Бистрица, Железница, после любимият ми празен слънчев път по протежение на планината Верила, Сапарева баня, Паничище и хижа Пионерска в 16:00ч.

Разчитах че ще има нещо като паркинг, където да си оставя колата, но си припомних, че всъщност няма. Белобрад чичо седеше на рибарско столче и редеше рими с нежен глас, подрънквайки на нещо като балалайка. Песента бе твърде абстрактна, но когато преминаваха млади девойки, рязко превключваше на тема ученички – девици и тн. Определено имаше известен „тъч“ от по-висшите инстанции, трябва да му се признае. „Къде си тръгнал, то скоро ще се стъмни!“ – каза той, след като поредните девойки отминаха, незаинтересовани от личността му. Казах му, че се качвам на езерата и ще нощувам в хижата.

В гората беше усойно. Прекрасни розови и сини цветя. Голямо куче ме съпроводи от новата до старата хижа, пристигнах по здрач. Всичко си е там, същото. Вечност.

В средно-уютната трапезария, симпатична жена слушаше разпалената проповед на изгърбен двойник на Коста Цонев. Заветът на Учителя и бъдещето на българското племе. Вечерях боб и се качих нагоре покрай езерата. Вече беше нощ. Силуетът на Харамията се различаваше ясно на лунната светлина.

Когато се върнах, хижарят Павел строго ме попита на легло ли искам да спя или на нар. Предпочетох легло и съпругата му ме преведе през зле-осветени катакомби до малка стая на втория етаж. „И друг път съм спал тук!“, възкликнах с престорен ентусиазъм. „Избери си легло, всичките са свободни!“, каза тя. Леглата бяха застлани с отровно-зелените одеала на БТС. „Там има чаршафи, ако искаш“, каза тя и посочи пожълтял сгънат долен чаршаф върху едно от леглата. „Прани са.“, каза тя. Звучеше някак неубедително. Може би има предвид, че са прани все-някога.

Останах сам. Избрах си легло и разстлах чаршафа-реликва, oт него изпадна огромна умряла нощна пеперуда. Е нищо, поне е умряла. Натрупах много одеала едно върху друго, загасих и си легнах. Леглото беше с пружина и гърбът ми почти опря в пода. Трябваше да предпочета нар.

Пет одеала и въобще не се стоплях. Странно, като че ли в това легло е по-студено отколкото навън.

Бях почнал да се унасям. Изведнъж  се разнесе силно бръмчене. Светнах с челника, за да огледам ситуацията. Нощната пеперуда не била умряла. В такава ситуация е крайно-непрепоръчително да светвате с челник, освен ако случайно не обичате огромни бръмчащи нощни пеперуди да се блъскат с всичка сила в челото ви. Изгасих челника и светнах лампата в коридора. Пеперудата напусна сцената и се възцари тишина. Легнах в прашното легло и гърбът ми пак опря в пода. Студено, въпреки осемте прашни одеала. Всичко ме сърби.

По някое време съм задрямал. Сънувах, че обяснявам на някого, как да спи в легло със стара пружина: номерът е да легнеш между две легла, там, където се допират металните рамки. Събудих се и реших да го пробвам. Преместих се между двете легла, заедно с планината от одеала. Рамките бяха студени и твърди. Определено не е вариант. Върнах се в пружината-капан и пак опрях пода сред облаци прах.

Задрямал съм отново. Присъни ми се, че са ми откраднали колата, заедно с лаптопа, който съм оставил вътре в нея. Събудих се. Инсепшън! Зарязах си колата в някаква гора. И лаптопът ми действително е в багажника. И не, още не съм направил резервно копие на цялото ми дигитално имане. 

Заспах и отново сънувах абсолютно същия сън. Събудих се. Ходеше ми се до тоалетна. Прекосих катакомбите и излязох отвън. Планината спеше. Тоалетните се намират на 50 метра от хижата (съвсем основателна дистанция: това са най-миризливите тоалетни във Вселената и същевременно – с най-хубавата гледка).

Прибрах се в стаята обзет от тревоги. Колата ми е открадната, заедно с лаптопа. Защо иначе ще сънувам два пъти едно и също? Защо ми беше да го влача тоя лаптоп?

Заех диагонално положение в леглото-капан, завит с осемнадесет отровно-зелени одеала с еделвайс по средата и надпис БТС. Потънал в прах и мизерия, заспах, без да сънувам друго. Към седем се събудих от врявата: бай Павел крещеше пред входната вратата. Вечно сърдит, крещящ и фъфлещ. Нищо не му се разбира. Това е част от обаянието на тази хижа. Сгънах чаршафа (да е готов за идните поколения), събрах си нещата и в крайно не-свеж вид напуснах сцената на среднощните ми буйствания. Тази нощ опрях дъното в пряк и в преносен смисъл.

На влизане в трапезарията портретът на Дънов те гледа от вестникарска изреска залепена на стената. Тази трапезария е застинала във времето, всичко е винаги едно и също. Трябва да е някое от чудотворните деяния на Беинса Дуно.

Коста Цонев 2 продължаваше да разяснява с плам Новата Парадигма на любезната женица. За закуска имаше само юфка. Симпатична млада холандка се блещеше в картата на Рила, висяща на стената. Личеше си, че нищо не вдява. Попитах я какви са ѝ плановете. „О, най-после някой говори английски!!“ Изглеждаше облекчена от появата ми. Беше пристигнала по тъмно снощи. Зарязала гаджето си да наглежда двете помиарчета, които жалостиво прибрали от улицата в Румъния, и се качила сама в планината. След което се загубила и лутала пет часа. Липсата на адекватна маркировка и на туристическа информация, ни най-малко не бяха сломили бойния ѝ холандки дух. Навън валеше и духаше, но тя възнамеряваше да потегля към Мальовица, оттам да стигне до Рибните езера и за десерт – Рилския манастир. Казах ѝ, че за един ден ще стигне максимум до Мальовица, ако вятърът не я отвее. Опитах да влея малко здрав разум в тая холандска бесотия. Хижарят изфъфли, че в това време никъде не трябва да тръгва. Нищо не му се разбира когато говори, но аз имам тренинг и успявам да разкодирам частично. Холандката недоумяваше защо този човек постоянно ѝ крещи на български език. Обясних ѝ, че всъщност е свестен, просто е малко изтряскал.

Юфката се готвеше, чакахме. Липсата на маркировка и лингвистичните умения на нацията ни, както вече казахме, не успяли да сломят бойния ѝ дух. Нито пък времето, което се развали и беше напът да сломи остатъците от моето бойно духче-нце. Защо пропилях слънчевия ден в мотане, дойдох вечерта, спах на пружина, откраднаха ми колата, и сега ще покорявам Харамията в дъжд и вятър? Зла съдба.

„Холанд, юфката!!“, изрева от кухненския шублер бай Павел. Беше сива на цвят, изглеждаше потресаващо. „Обикновенно имат по-добри неща за ядене“, обясних на холандката. “This is the most miserable hut in the entire Universe“, добавих след малко. “That’s why I love it”, поясних.

Докато преживяхме юфката, Коста Цонев разясняваше превъзбуден специалната роля на българите в света. „Този народ е нещо като кошчето за отпадъци на света. Ако се примирим с този факт, ще заживеем по-спокойно“. Егати анти-мотивационната кампания.

Тревожех се за колата. Дали да не тръгвам надолу? Aко е открадната, то вече е все тая. Холандката каза, че според нея сънищата ми са по-скоро подсъзнателна тревога, отколкото ясновидство.

Времето се пооправи, тръгнахме заедно нагоре. Едвам ѝ насмогвах на темпото. If we are going to walk together, you will have to slow down, изломотих. Не след дълго тя ме остави да се влача като изнемощяла бабушка и отпраши бодро към Мальовица. Ето затова Холандия е велика работа, а ние сме кошчето на Вселената.

Продължих да лазя нагоре по странната „благоустроена“ пътека. Качих се до Раздела, оттам през Салоните и Урдини езера (безумно красиво) се прибрах обратно в хижата. Беше 16:30 и започваше да вали отново.

Влязох да изям един боб, преди да продължа надолу. В театрална зала „Трапезарията“ течеше поредната постановка. Този път: „Изповедта на хижаря“. Бай Павел разказваше надълго и нашироко хижарските си несгоди на млада туристка. През летния сезон имало нужда от такива и такива помощници, трябвало да се върши такава и такава работа, искал да направи такъв и такъв ремонт. (Но поради такива или онакива причини не го е направил. Всичките материали и боклуци се мотаят из зловещите катакомби на втория етаж.) И кулминационният момент: тази злощастна хижа била останала последната без водозахранване. След години борба с ужасна бюрокрация, Павел издействал разрешително и сам прокарал водопровод, с всичките му каптажи, сифони, снадки, филтри и разни други неща. Не след дълго, някакъв странен индивид саботирал водопровода и създал поредни огромни главоболия на бай Павел. Започнах да проумявам, защо винаги е толкова кисел. Да си хижар определено не е лесно. Особено в тази хижа.

Слушателката на бай Павел тръгна с мен към новата хижа. Беше нагазила здраво в езотериката. Споделих ѝ двойния ми авто-джамбазки сън от миналата нощ. Тя също смяташе, че е подсъзнателна тревога. Подсзънанието е странно нещо. Чувал ли си за осъзнатото сънуване? – подхвана тя. Да, казах, имам известен опит в областта, но отдавна не съм го практикувал. Защо? – попита тя. Предположих, че е заради кафето. Влошава съня. Разказах ѝ за един човек, написал  „история на кафето“. Хипотезата му е, че именно кафето е довело до културната и научната революция първо в арабския свят, после – в Европа. Много интересно. Жената предположи, че кафето е по-вредно, отколкото ни казват, и че най-вероятно му добавят нещо. После разказа, как отказала цигарите: Чула в главата си глас, който ѝ наредил „Спри да пушиш!“. И тя спряла. Алкохолът е не по-малко вреден от цигарите, казах аз. Не е сигурно, каза жената. Руснак живял само на водка няколко месеца. В тази връзка разказа за експеримент с мишки. Лишили две мишки от витамин C. Едната сложили в клетка на върха на бор. Тази, която не била покачена на бор, умряла. Тази върху бора сама си произвеждала витамин С и пращяла от здраве.

Стана ми жал за бедната мишка умряла в забрава, без витамин С и без бор.

Дъждът валеше неуморно, докато подскачахме надолу по мокрите камъни. Кое е по-добро, паневритмия, тай-чи или тенсегрити? Изказах мнение, че паневритмията е физ-зарядка за лелички с афинитет към стари градски песни. Жената смяташе, че дон Хуан е реално съществувала личност. Кастанеда не бил толкова умен, че да си измисли нещо такова. Напротив, точно толкова умен е, казах. Опитах се да убия детското в нея. След дядо Коледа, неминуемо идва ред и на дон Хуан. Не успях. Разделихме се при новата хижа. Погледна ме със светлосините си блестящи очи.

Отне ми известна вътрешна борба, но реших, че ще постъпя безпринципно и ще се кача на мафиотския лифт – за пръв път, откакто бе построен преди 15 години. Валеше, а и бях ходил цял ден. Неясно защо не ми продадоха билет. Казаха  да го заплатя на слизане от лифта.

Материята, от която бяха направени седалките много бързо изсъхна под тялото ми, сякаш излъчваше топлина. Взирах се във върховете на боровете, с надеждата да забележа някоя мишка надрусана с витамин С. 

На слизане от лифта никой не ми каза нищо и аз се изнизах. Реших, че това ще е моето скромно отмъщение за построяването на това зловредно съоръжение, благодарение на което на Седемте езера се изсипват хиляди странни хора на токчета и по анцуНзи и предизвикват ерозия и замърсяване. Няма да ви платя мръсния билет. Вървях към несъществуващия паркинг, небрежно зареял поглед към сергиите с магнитчета и планински мед. „Насам!“ – изрева зад гърба ми бабаит от персонала на лифта, сочеше към будка, на която пишеше „КАСА“. Явно беше вървял зад мен през цялото време. В гласа му се преплитаха подигравка, заплашителност и известно колебание – да не би да съм чужденец. „Аааа, да, да, да!“ – казах аз и пораженчески заплатих 12 лв. С бунтарството бяхме дотук.

И, затаете дъх, колата си бешееееееее… на мястото.

Чичото с балалайката – също, любезно ми кимна. Качих на стоп трима руски младежи – две момчета и девойка. През целия път до Сапарева баня не спряха да ми обясняват, колко много им е харесало в Болгарии. Много повече от Турция (!??) Били са във Варна, в Бургас, в Родопите и не помня още къде. А в Пловдив? – не, за Пловдив не били прочели никакви препоръки из интернет. Ъ? Странно. На слизане, единият се опита да ми благодари – оказа се, че е силно-заекващ и „болшое спасибо“ отне тягостна вечност.

В низината беше още лято. След Клисура отбих край пътя, за да се преоблека и преобуя в лятна премяна. В колата се мотаеха три протеинови блокчета и термос с кафе от вчера (още горещо). Отличен финал. След час бях в Драгалевци.

Импресионистът се събуди, отвори прозореца и погледна навън:

Слънцето грееше, птичките чуруликаха, подухваше свеж ветрец, и прочее.

„Каква прелест!“ – възкликна той, след което си свари едно яйце, приготви кафе в термус (подсвирквайки си), нарами статива и боите, и в бодър тръс се понесе към най – близката слънчогледова нива.

На съседната улица експресионистът отвори гуреливите си очи, погледна през прозореца, изръмжа ужасено „какъв кич!“ и дръпна обратно завесата с такава сила, че курнизът се откачи и се стовари върху главата му, която и без това го болеше.

Експресионистът се свлече обратно в кревата и продължи да спи чак докато навън се стъмни, след което си свари кафе и нарисува поредната картина изразяваща грозотата, болката и несправедливостта в живота.

Да, да, да. Всичко това го знаем.

Това, което не знаем, е, че две преки по-надолу живееше сюреалист.

Сюреалистът изобщо не се събуди. На практика той не си спомняше, дали някога е бил буден, както и дали е заспивал когато и да било. „Доколко сме будни, когато сме будни?“ – чудеше се той често.

Не отвори прозореца си, тъй като нямаше прозорец. Къщата му нямаше нито прозорци, нито врати, а и самата къща ту я имаше, ту я нямаше.

А понякога беше полу-прозрачна и проблясваше като привидение, пронизано от слънчевите лъчи. Хората, които живееха наоколо знаеха, че там има нещо, но не бяха сигурни какво е, затова избягваха да говорят за него.

Сюреалистът стана от леглото и седна на стола. Леглото и столът бяха от малкото неща, за които беше сигурен, че съществуват.

Взираше се в стената, мястото, където би трябвало да има прозорец. Всичко това е толкова странно.

Внезапно стената се превърна в цяла галактика от супер-нови, гигантски планети с пръстени и луни, изгряващи бинарни системи и безброй други неща, които не приличаха на нищо познато.

Сюреалистът не разбираше смисъла. Усещаше, че той е там, че го има, но не го разбираше.

Стана от стола, отиде в кухнята и си свари кафе.

Мислеше си:

Колкото и да се усъвършенствам, никога няма да съм способен да пресъздам това, което виждам и усещам, така че какъв е смисълът изобщо да започвам? Хората няма да видят и да усетят в творбите ми това, което аз виждам и усещам.

Какъв е Смисълът?

Той не беше убеден и в собствения си смисъл, в някои дни не беше сигурен даже дали съществува.

След като изпи една чаша кафе, сюреалистът реши, че дори ако след цял живот творчески усилия поне само един човек усети нищожна частица от това, което той усеща и вижда,

усилията ще са си заслужавали.

След втората чаша кафе сюреалистът вече смяташе, че е разбрал какво е Смисъла.

Смисълът е в търсенето. Важно е, да продължаваме да се движим и да си задаваме въпроси. Важен е пътят, не – целта. Смисълът е различен всеки ден.

Свари още една кафеварка и се затътри към ателието си.

Вътре имаше дървен статив, изглеждаше масивен.

„В това има смисъл.“ – помисли си той и хлопна вратата.

Отвън къщата започна да изглежда по-плътна, даже се появиха нещо като прозорци. Минувачите взеха да се спират и заглеждат.

Бих искал да привлека вашето внимание към плод и зеленчука на ъгъла на улиците Любен Каравелов и Ген. Паренсов:

Предлагат нормални плодове и зеленчуци, различни по форма, притежаващи очарователни несъвършенства. И не само гръцки и турски, но и нашенски. Цените са ниски – не помня някога да съм дал повече от десет лева. Продавачката, за разлика от повечето си колеги, е агроном по професия, тоест – разбира си от работата. Също така притежава завидно чувство за хумор, което поднася с каменно изражение, подобно на Бъстър Кийтън.

Магазинчето е малко, едвам има място двама да се разминат, но вчера, възпълна възрастна дама невъздържано нахълта без да ме изчака и започна детайлно да инспектира наличностите. Беше облечена в нещо като нежен розов воал. Изрусена и силно-гримирана. Маска за еднократна употреба жално се полюшваше от лявото ѝ ухо. С тревога следях маньоврите на тази гранд-дама между щайгите с праскови и дини. Опитвах се да предвидя какъв курс ще поеме и съответно да преизчисля собствената си траектория с цел максимална отдалеченост. Любопитен факт – аз, представител на не-рисковата възрастова група и горд притежател на антитела, съм с маска и спазвам дистанция, а мадам Роза явно пет пари не дава за цялата работа.

След известно суетене, мадам Роза проговаря: „Ама тия праскови български ли са?!“. Продавачката ѝ отговаря, че да, български са. „Ама защо не казваш, ама страхотно!!“, изломотва м. Р. в екстаз. Продавачката споменава, че имат и гръцки, ей в оная щайга. „Ама какви гръцки, ама моля ти се, имаш български праскови, великолепно, невероятно!!!“… и т.н. Този диалог продължава известно време без развитие. В това време аз скромно стоя приклещен между тиквичките и лимоните, стискайки пет-шест плода и зеленчука в ръце. Добре че имам издръжливи китарни пръсти с хващателни възможности много над средното.

Мадам Роза напуска сцената с торба феноменални BG-праскови. Докато претеглям моите шест плода и зеленчука, друга дама вече е нахълтала без да изчака и рови из краставиците. „Тези краставици много криви бе!“ (Потвърждавам: уникално криви бяха). „За лев и шейсе – криви, ако искаш прави – ей там са, по три и двайсе.“, отговаря продавачката бодро. „Много криви, как ще ги беля!?“, продължава да цикли жената. „С ножче, чудесно ще си ги обелиш, за лев и шейсе.“, отвръща бойно продавачката. Става ми ужасно смешно и почвам да се хиля невъздържано. Продавачката ме поглежда с игрив блясък в очите и ми намигва. „Ще взема и две от легендарните български праскови“, казвам аз. Ново хилене.

Прибирам се и с трепет измивам и разрязвам едната горда българска праскова. Отвътре е мъртвешки жълто-зелена на цвят, хрупа като пащърнак, а и на вкус го докарва на пащърнак. Трябваше да взема от гръцките, нейсе.

Водата беше необикновено спокойна, нямаше дори и най-малка вълничка. Реших да напусна зоната на комфорт и се устремих към външната страна на скалите (от десет дена събирам кураж). Макар и сумрак, под вода се виждаше ясно. В пролуката между скалите се носеше голяма медуза, заобиколих я внимателно. Стана дълбоко, като нищо 10-15 метра. Скалите се спускаха отвесно надолу и изчезваха в тъмното. Нещо проблясна. Колко любопитно, помислих си. Потопих глава отново и се взрях в мрака. Ето го, пак проблясна! Риба, доста голяма риба. И не беше сама, цяло ято риби големи колкото скумрии, може би наистина бяха скумрии. Плуваха напред-назад. Много бързо любопитството ми премина в лек ужас. От малък имам ирационален страх от морски чудовища, дебнещи в мрачните дълбини, а тук беше дълбоко и мрачно, и това бяха най-едрите риби, които съм виждал в нашето море досега. Погледнах отново, този път рибите ми се видяха по-многобройни, по-нервни и по-близо. И приличаха на малки акули. Сърцето ми се разтупа. Медузата кръжеше на метър от мен, а долу в бездънния мрак кой-знае още какво ме дебнеше. Заплувах енергично обратно към зоната на комфорт, постоянно оглеждайки се. Плаването в открито море засега се отлага.

Докато съхнех на брега, изреждах наум какво не бих искал да срещам във водата: еднометрова акула (гарантиран инфаркт), двуметров делфин (виж акулата), морска котка, морска лисица и въобще – всичко по-голямо от цаца (пак виж акулата).

Също: соленоводен крокодил, китова акула, каквато и да било акула, косатка или пък гигантска манта.

Отидох да вечерям в Ахтопол, където както винаги беше адска какафония, кошмарен микс от възможно най-лошата музика на планетата, стелажи с лъскави боклуци и зачервени типове по потници, блъскащи боксови круши, за да отчетат колко са силни. Наистина не го разбирам този град. Вечерях набързо и се прибрах във Варвара, там пък се вихреше чалга-купон. Тази вечер явно ще нощувам в палатката, евакуирах се обратно на брега.

Един ден преди пълнолуние луната беше внушителна. В ляво над хоризонта оранжевееше Марс, отдясно – Венера. Гигантски театър, оформен от едно море, две планети и една луна. Ето това са мащаби! Блестящата лунна пътека се диплеше по спокойната морска повърхност, стигайки чак до Ахтопол (който с мижавите си светлини съвсем вяло се включваше в грандиозния спектакъл).

Пълно спокойствие. Седях на сгъваемия стол пред палатката и благоговеех.

Внезапно огромен архаичен звяр изскочи от дълбините и се издигна високо в небето. Беше дълъг поне сто метра. От хрилете му се стичаха хиляди литри вода и образуваха гигантски концентрични кръгове, искрящи на лунната светлина. Чудовищният ихтиозавър застина във въздуха, прониза ме с поглед и проговори с човешки глас: „ЗДРАВЕЙ, ВЕНЦИ!“, каза. Гласът му беше толкова страховит, че земята се разтресе като при земетресение, а в Ахтопол прекъсна електроподаването.

След това се сгромоляса с грохот в морето и изчезна така внезапно, както се бе появил.

Потънал в сгъваемия си стол за 14 лв, бях напълно загубил ума и дума. Напрегнато се взирах в концентричните кръгове. Ще се появи ли отново?

И какво беше това „ЗДРАВЕЙ ВЕНЦИ?“ Откъде знае как се казвам?

Толкова много въпроси и никакви отговори. Луната продължаваше да грее ярко, в небето пълзяха пухкави облаци, щурците захванаха песните си сякаш нищо не е било.

Ето това е entertainment. A не да млатиш боксова круша с червен циферблат.

Поседях още известно време и реших да си лягам. В палатката имаше скрипя. Бързо анализирах ситуацията: при цялата ми любов към животните, в случая не виждах друг вариант, освен летален изход за скрипята, налагаше се да я фрасна. Заблъсках истерично с Марк Твен. Но как се блъска по стена на палатка? След всеки следващ удар скрипята си беше жива и здрава и бодро пълзеше на 1500те си крака. Докато се чудех как да процедирам, тя услужливо се прехвърли на пода. Този път „Животът по Мисисипи“ се стовари отгоре ѝ с безмилостна мощ, от нея остана само едно мазно петно.

За пореден път се удивих от многобройните ползи от тази книга.

На другата сутрин в 8:00 ч. вече бях в „При Димо“ и поръчвах двойно кафе и три пържени филии със сладко от смокини. Докато чаках, разказвах по телефона на братовчедка ми в Лос Анджелис за срещата с ятото хипотетични скумрии (нарочно пропуснах гигантския говорещ ихтиозавър). Тя каза, че добре ме разбирала и също изпитвала ужас от риби. Предпочитала да се гушне в скута на гризли, отколкото да нацели риба докато плува, дори и съвсем малка.

Клатушкам се елегантно с 1 км/ч. по улица Дарданели. Обективно погледнато, пътека от засъхнала кал, водеща от селото до брега, с бодливи храсти дерящи колата и тук-таме някоя плевня изоставена през 59та. Никаква улица не е това. И за какво трябва да съм с колан и светнати фарове? Махам колана и гася фаровете. В този момент вие вече се досещате, какво се случва по-нататък в тази история. Само фактът, че ми е хрумнала мисълта, че няма шанс да ме спрат полицаи по тази прашна пътечка, означава, че точно след десет метра съм се натресъл на патрулка. Загубил ума и дума, вместо да пусна фаровете, включвам задната чистачка. Коланът май направо няма смисъл да го слагам. Полицаят се любува на моя малък спектакъл, неочаквано разнообразие в тази скучна сутрин в къпинака. Взирам се в него като провинил се кокер-шпаньол. След миг по-дълъг от безкрайност, той ми дава знак да продължавам нататък. В погледа му се чете “Защо ли съм толкова добър”. Задминавам го, което също отнема цяла вечност. Карайте с колан.

      МЪЖКО ПОДСТРИГВАНЕ – 4 ЛВ. Така е написано с големи бели букви върху витрината на фризьорския салон, намиращ се на ъгъла на бул. Христо Ботев и ул. Лайош Кошут. Клиентелата се състои от обръгнати от живота пенсионери и мъже на средна възраст, идващи да пооправят жалките туфи върху главите си. Точно като за мен.       „Какво да бъде?“ – попита ме фризьорката, сякаш имаше сто варианта за прическaта ми. „Отстрани първи номер, отгоре – втори и врата.“ – упътих я аз. „Ауу, тука някой е направил каквото не трябва!“ – каза тя, втренчена в твърде обраслия ми врат. Не че не се досетих, но все-пак я попитах какво има предвид. „Някога взимали ли са ви врата с бръсначка?“ „Да, само веднъж, много отдавна.“ (По-точно през 1997ма, на едно късно-септемврийско море в Созопол. По това време имах дълга гъста коса като на Еди Ведър, а в Country Club пускаха Pearl Jam и Soundgarden. Дълга или не, вратът ми беше обрасъл и Ники Величков го обръсна със самобръсначка, защото иначе шансовете да си хвана гадже ставаха още по-жалки.) „Няма значение и само веднъж стига.“ – отбеляза фатално дамата. Опитах да я убедя, че и преди 1997ма съм имал космат врат. Просто съм много космат, като шимпанзе, казах. „Можете да си направите кола-маска“ – предложи тя. „Или лазерно обезкосмяване.“ Съвсем набързо прехвърлих тези предложния през ума си. „Смятам да продължа да ходя редовно на фризьор.“ „И това е вариант.“ Жената енергично стържеше врата ми с машинката, беше болезнено. Замислих се, дали за в бъдеще все-пак да не прибегна до лазер. За да разведря обстановката ѝ казах, че щях да съм по-доволен, ако имах повече косми по главата и по-малко по тялото, тъпа смешка, която от години повтарям като развалена плоча. „Един мой клиент си присади коса в Турция.“ – жената очевидно нямаше чувство за хумор. „Много е доволен. Стана много добре.“, продъжаваше тя. „Той е на трийсет. Много му е добре сега.“ Кое му е добре? Избил си е комплексите? Мадамите повече го харесват? „Присаждането на коса ми прилича на увеличаването на бюста.“ – казах аз. Жената се възмути, изобщо не било така. Взимат ти косми от задната страна на главата и ти ги присаждат отгоре. После отгоре си добре, а отзад си малко на дупки, но нищо. Струвало към 4-5000 лв. Виж ти, не ми беше хрумвало, че ти присаждат твоята собствена коса. Логично е. Какво друго да ти присаждат? – коса от умрели хора? От животни? Не се бях замислял. А и защо ли да се замислям. „Така или иначе засега нямам намерение да се подлагам на тази операция.“, казах. Какво ще си помислят хората, ако изведнъж се появя с буйни къдрици? Ще ми се подиграват до гроб. Освен това след операцията главата ми ще представлява кървава пихтия, като в Мухата 2. Не, благодаря. „Другият вариант е гола глава.“ – реших да разнообразя темата. „Да, това го правят арабите с бръснач.“, веднага поде фризьорката. „Ще станете като Слави Трифонов“. Или като Астор. Братовчедът Лаурицен от „Семейство Гулденбург“. Злодеят Krapulax от Pif. Не, и това не е вариант. Ако можеше просто косата ми да се сгъсти и да порасте отново дълга като на Еди Ведър. И излизайки от този салон, да се озова някъде в Сиатъл с китара на рамо. И отново да сме през 90тте, когато се чувствахме вечни и в света имаше повече надежда и значително повече добра музика. Но не се озовах там, а отново на булевард Христо Ботев. Скъпи Ботев, от името на българския народ, за когото ти геройски се бори и загина, ти се извинявам, че сме кръстили на теб този така неугледен булевард. Заслужаваш повече. Шарех с ръка по подстриганата си глава, много е приятно. Тревогите относно оплешивянето ми бързо се разсейваха. И без това когато се изправя с моите 1.87 малко хора могат да ме погледнат отгоре. Уязвим съм само когато съм седнал. Така че просто трябва да продължавам да крача гордо напред и само напред.

           

Никак не ни се ставаше рано, затова се кръстихме отряд Б „Кашкавал“ и потеглихме безобразно късно. Тътрехме се лениво нагоре през гората, спирайки за снимки при всяка гледка и всяко дърво, въпреки че миналата година ги бяхме снимали съвсем същите. От Буново до хижа Чавдар го дават час и половина, но ние го взехме за нечовешките три часа и половина. Когато най-сетне се довлякохме до хижата, ранобудният отряд А вече се завръщаше победоносно от връх Баба. В хижата беше претъпкано от весели крещящи компании. Настанихме се на дълга маса и се отдадохме на безпаметно ядене, докато седящите до нас младежи крещяха нечленоразделно, а пенсионерите на съседната маса пееха фалшиво но ентусиазирано хит след хит. От цялата дандания дадох заето, седях на един фотьойл и обикалях трапезарията с блуждаещ поглед. Останалите се опитваха да играят на някаква игра наричаща се „Експлодиращи котки“. Бабите запяха поредния хит. На припева се повтаряше „Цумбаларе“, каквото и да е това. На петото „Цумбаларе“ не издържахме и се изнесохме към спалнята. Всичките двадесет и пет легла в стаята бяха заети. В дясно от мен се настаниха момче и момиче с котка, която си носеха от къщи. От другата ми страна беше Стефчо от нашата група. Далновидно бях взел тапи за уши, които си наврях до мозъка, прочетох на телефона три страници от „Да имаш и да нямаш“, нахлупих си шапката до носа и заспах. След известно време се събудих, едната тапа беше паднала. Нечий телефон периодично известяваше нещо. Стефчо хъркаше, а котката мъркаше. Отляво хъркане, отдясно – мъркане. Колкото и да търсех тапата, не я откривах. От цялото ровене в тъмното, вехтият ми хижарски чаршаф стана на топка. Това одеало дали някога изобщо е прано или поне изтупано? Стефчо набираше мощ. Ако исках да спя, се налагаше да взема мерки. Побутнах го по лакътя без резултат. Побутнах го втори път, нищо. „Стефчо“, казах. „СТЕФЧО!“ „Да?“ „Би ли се обърнал настрани?“ „Добре“. Хъркането спря. Да си в стая с двадесет и пет души и хъркащият да се падне точно до теб, какъв късмет! До сутринта заспивах, будех се, въртях се, търсех тапата, отвивах се, завивах се, ръчках Стефан и слушах мъркането на котката. Дойде време за закуска. Вчерашните буйни компании сега бяха кротки като агънца и ние взехме пълно надмощие в трапезарията. Разрази се могъщ интелектуално-космично-езотеричен сутрешен диспут, особено след като любезният хижар ни сервира кафе. Медитация, рейки, ясновидство; възможен ли е орбитален асансьор? Живот на Марс? Сфера на Дайсън? Хора-киборги, колективен разум? Дебатирахме разпалено, нагъвайки сандвичи с кашкавал, овесени бисквити и шоколад. От съседните маси се умълчаха и ни гледаха със страхопочитание. Един-единствен младеж не ни слушаше, защото четеше книга и се смееше на глас, с което пък предизвика моето любопитство. „Какво четеш, ако не е тайна?“ Беше малка книжка от непознат за мен български писател, забавни лични преживявания на автора. Вкъщи се събирали с разни ентусиасти и всеки четял по нещо. „Къде е това вкъщи?“ „Ами в София.“ Казах му да ми се обади следващия път като се събират, може и аз да прочета нещо. Младежът много се зарадва и каза, че непременно ще се обади. Дори ми благодари, неясно за какво. В предверието на хижата срещнах двойката с котката, приготвяха се да потеглят. Загледах се в екипировката им, която беше много над необходимото за един уикенд на хижа Чавдар. Имаха нечовешки зимни обувки и всичко останало, а от кръста на девойката висеше не какво да е, а пикел. „Ъъъ, ама вие сега къде ще ходите?“ „Ми до морето, ние правим Ком-Емине.“ – отговори девойката най-небрежно, сякаш да правиш Ком –Емине през януари влачейки котка, е най-обикновеното нещо на света, какво пък толкова. „АЪЪЪУАААУУУЕХАААА!!“ – изкоментирах аз. Добре де, какво правите на дългите преходи!? „Спим на палатка“ „ЪЪЪЪААААРГХ!!“ – вметнах. А котката!? „Носим я, но на нея понякога ѝ втръсва, иска да ходи, само че в големите преспи много затъва и ни бави.“ „Пффф!!!.“ – нямах какво да добавя. Нашата далеч не-така героична група се отправи на разходка към връх Баба, беше ясно, че както и миналата година, ще стигнем само до паметника. По пътя си говорех с Р. Заминал за Дания, напускайки добре-платената си работа, преподавателския си пост, зарязал всичко и там започнал от нулата. Когато пристигнал в Копенхаген, нямал идея дори къде ще спи, но всичко се нареждало само. Р. се занимава с двойно повече неща от мен и твърди, че успешно балансира с всичките. Взех си бележка. На всичкото отгоре, през цялото време размахваше някаква уникална 3D панорамна 360 градусова камера от бъдещето. Междувременно заваля сняг и задуха силен вятър. Пристигнахме при паметника на загиналите войници. През Освободителната война 854 руски войници измръзнали до смърт, опитвайки се да прекосят планината. Стояхме край паметника опечалени, докато и ние почти не измръзнахме до смърт. Върнахме се в хижата, доядохме си провизиите и поехме обратно към цивилизацията. Пак ще дойдем.

След като пети пореден приятел или роднина изкомандва: „ВЕДНАГА ОТИВАЙ НА ПАЗАР, СТАВА СТРАШНО!”, и: „ХЛЯБЪТ СВЪРШИ!!“, накрая и мен ме обхвана лека паника. Чашата преля, когато австралиецът, който ми беше на гости тази сутрин (да, имах гости и пихме кафе по пантофи, грях ми на душата) обясни, че в цяла Австралия не било останало и едно руло тоалетна хартия. Освен това в хладилника ми така или иначе се мъдреха самотно половин лимон и едно отворено вино от миналия август, малко шопинг нямаше да навреди.
      С мръсна газ и свистене на гуми се понесох към Фантастико, представяйки си празни щандове и раздразнени тълпи обзети от примитивизъм. Пред магазина се виеше опашка. Оказа се, че пускат само по двама. Всички се бяха нагъчкали един до друг като овчици и аз примирено заех своето място в схемата. Чудех се, дали гъчкането е от зор да не ни предреди някой, или стадният инстинкт да сме сгушени един в друг при опасност надделява над вялата разпоредба да спазваме дистанция. Желателно е да сте с маска и шнорхел на тази опашка, на която иначе цари весело оживление и задружност като на опашките за олио и сирене през деведесетте. Доволно сгушени обменяхме бактерии и конспиративни теории, вариращи от „НАСТАНА КРАЯТ НА СВЕТА!!!“ до „ВСИЧКО Е ИЗМАМА!!!“.
      След двадесет минути бях допуснат в магазина, в който пазаруваха точно тридесет души. Цареше идилично спокойствие и изобилие. Имаше поне 500 вида хляб и към 70 варианта тоалетна хартия. Купих си цели два пакета, чудейки се, за какво по дяволите ми е толкова много тоалетна хартия, та аз дори не употребявам тоалетна хартия. Награбих също четири хляба, две кутии яйца, два пакета масло (!!!) и маса други неща, количката ми направо преля, както и тези на останалите 29 души. Чувствах се меко-казано глупаво. Поне със сигурност ще имам ориз и боб до трето пришествие.

      Прибрах се и като за начало си направих сандвич с пушена сьомгова пъстърва на промоция. Засега оцеляването върви по план.

Не ми казвай, че си дошъл от Драгалевци дотук на колело! – възкликна Д. удивено, пред входа на св. Седмочисленици. – Ами да, казах аз – никакъв проблем! Звучах ведро и скромно като Ларс Армстронг отпреди допинг – скандала. – Не те ли е страх? – попита тя. – Въобще не, аз съм сраснат с колелото от малък – казах още по – безгрижно, след което заобяснявах, как за тридесет години колоездене съм се пребивал само два пъти. Единият от които беше особено зрелищен. На светофара на шестлентов булевард в Берлин, с китарата на гръб и с две кила мандарини в предния кош, влязох в коловоза на трамвайната релса и полетях като птица без криле. шофьорите и пътниците в трамвая зад мен станаха свидетели на мандаринена феерия и летящ китарист (истинска рядкост в небето над Берлин). Обяснявах разпалено на Д., как в такива моменти времето тече изключително бавно и потвърждава Теорията на относителността на Айнщайн. Всичко е на забавен каданс, страхотен начален кадър за филм! И, носейки се в небесата, правиш следните калкулации: 1. Инвентаризация на наличностите. 2. Подреждане на въпросните по степен на важност. 3. Изчисляване на оптималната траектория на приземяване, за гарантиране на минимални щети по гореупоменатите, по гореупоменатия ред на важност. В случая това изглеждаше така: 1. китара. 2 колелото на Роберт. 3. аз. 4. мандарините. След като направих нужните изчисления, успях да се приземя като котка, китарата беше повредена съвсем леко и поправимо, на колелото нищо му нямаше, мандарините го отнесоха много лошо. Имам и други зрелищни приземявания, но за тях друг път. Късно вечерта въртях наобратно и се наслаждавах на въздушната струя, така приятно блъскаща лицето ми. Мислех си, как наистина съм се сраснал с колелото. Колкото повече карах, толкова по – убеден ставах, че съм се превърнал в същински Моцарт на колоезденето. Когато изкатеря „Лешникова гора“ и завия по „Нарцис“, вече все – едно, че съм пристигнал. Обзема ме чувство на добре свършена работа. „Нарцис“ е широка, равна и без коли късно вечер. Изкушението да покарам без ръце е неустоимо. Така и направих. Платното беше мокро, явно току – що го бяха мили. Както си карах без ръце, задминах друг колоездач. Младежът ме погледна със сериозно изражение, караше бавно и внимателно. Днешните младежи грам кураж нямат бе, мислех си докато го задминавах. Даже му помахах, като жестът ми изразяваше не – толкова поздрав, колкото „Хайде бе братле, много си бавен“. След това се разминах с патрулка, полицаите ме гледаха с интерес. От кумова срама хванах кормилото, и без това наближаваше моментът да завия нагоре по „Крайречна“. Както винаги, с широк завой и максимално снижаване, за да използвам инерцията и да превключа на по – ниска предавка, когато тръгна нагоре. Но каква изненада, когато снижаването стана още по – голямо и се запързалях странично по улицата. Разнесе се свистене от колелото и от тазобедрената ми става, триещи се в мокрия асфалт. Точно тази вечер ли трябваше да добавя още един плонж към колекцията? – мислех си, докато чаках пързалянето да свърши. Отново всичко беше на забавен каданс и изчислителната машина безотказно се задейства: когато се пребивате пред младеж, когото сте подминал, подмахвайки му презрително, е особено важно, да се изправите с максимална лекота и грациозност, сякаш сте паднал едва ли не нарочно, просто за забавление. И аз скокнах като кънкьор от фигурното пързаляне, все едно нищо не е било. Бърз оглед на пораженията: 1. на колелото му няма нищо. 2. Любимият ми летен панталон минава в графа „работни дрехи“. 3. С усещането за топла кръв по бедрото ми ще се занимавам по – късно. Младежът, все-така бавен и внимателен, ме застигна и попита загрижено: – Всичко наред ли е? – Да, да, да, всичко е наред! – изгуках възможно най – безгрижно аз. Така става то, който прекалява с чекненето! – добавих и аха да започна да си подсвирквам. -Току-що миха улицата и е много хлъзгаво! Каза младежът и продължи внимателно нататък. „Да, забелязах.“ – помислих си аз. Прибрах се и дезинфекцирах с кислородна вода огромното червено петно на хълбока ми и по – малкото на лакътя. Е, какво пък. Колекцията от плонжове се обогати с още един.

Тъкмо бях станал от леглото и сновях из къщата с блуждаещ поглед, когато звънецът иззвъня. На вратата стояха един брадат и един мустакат господин, нарамили папки и формуляри. Брадатият беше облечен в традиционните бял дишдаш и кариран музар, а мустакатият – в риза с къс ръкав и елегантен панталон. Представиха се и казаха, че трябва да инспектират жилището. Занадничаха във всяко помещение и отбелязваха състоянието му във форрмулярите. Къщата явно имаше задоволителен вид. Господата се настаниха на кръглата маса в хола, напълно затрупана от моите скицници, моливи, мидички и какви ли не други джунджурии. Господинът с ризата внимателно избута част от купчината и взе да попълва поредния формуляр. В това време традиционно облеченият му колега разглеждаше рисунката, която бях нарисувал предишната вечер. Нещо като малко село или махала от шарени къщи с плоски покриви. Аз седях срещу него и се чувствах твърде глупаво. Рисунката ми се струваше детска и наивна, а и не намирах особена връзка с оманската архитектура. Взех скицника и го скрих върху коленете си. За мое удивление господинът с брадата каза, че като бил млад живеели в точно такава къща. Really? – изломотих аз. „Да, имали ферма и там къщите изглеждали точно по този начин, съвсем семпли и без прозорци, за да пазят хладно. Нямало ток и каквито и да било удобства, но вътре било много хладно. Винаги когато дойдели големите горещини, се премествали да живеят там.“ “How nice!” – продължавах да съм все така неадекватен и това беше единственото, което ми хрумваше да кажа. Струваше ми се твърде невероятно господинът с брадата да е разпознал къщата от детсвото си в моята рисунка. „Да, беше толкова хладно, че си палехме огън вътре“, продължи да разказва той. „How nice!”, възкликнах аз за пореден път. „Много хора измряха в тези къщи. Нощем се натравяха от пушека, защото нямаше прозорци. Ужасно много хора измряха.“ Историята взе изненадващ обрат, на устата ми беше поредното „how nice”, но навреме успях да го заменя с “How sad!” Отново не успях да добавя някакъв по-смислен коментар. Господата бяха доволни от огледа, всичко беше изправно. Благодариха и си заминаха, а аз продължих да се взирам в рисунката със селото и да преосмислям някои аспекти от оманското минало и настояще.