Author: ventzisl

Сцена 1

Обядвам в известен столичен вегетариански ресторант. Експериментирам с веган-таратор. Появява се готвачът на ресторанта, стар приятел.

– Как си, батьо, добре ли е веган-тараторчето?

– Да, бомба е!

– Тва пари да ми дават, нема да го ядем. Ти веган ли си, братле?

– Почти.

– Не сте у ред вие. Нищо, Господ ще се погрижи за чадата си!

Сцена 2

Плащам вноска по гражданската си отговорност в офис на SDI. Когато приключваме, жената ме пита:

– Искате ли да проверим и КАСКО-то?

– Него не го ли оправихме миналия път?

– Аз предлагам за всеки случай да проверим, да не стане беля.

– Окей!

– Имате вноска на 4 септември, да го оправим ли и него за всеки случай?

– Брей, много скоро. Ами добре, да го оправим.

– А!! Не бе! Гледала съм полицата ви от миналата година! Изтича на 15 септември! Ако искате да не се занимаваме сега, или?

– Ами… добре, да го оставим за септември тогава.

– ОЛЕЛЕ, АМА ЗАЩО СЪМ ТОЛКОВА ЗЛЕ?!! Изтича чак декември месец!!

– Това ли е, последно?

– ДА!

– Мечка три пъти се жени?

– Да, да, да!

– Окей, значи ще го платя през декември.

– НЕ, в никакъв случай!! През декември със сигурност ще забравим, платете го през ноември!!

Сцена 3

На преглед при УНГ – доктор. Докторът ме подлага на кръстосан разпит. Задава въпрос след въпрос с бясно темпо, гледа строго и от време на време коментира сбито и точно. Възхищавам се на професионализма му. Очаквам този преглед да продължи 5 минути. Правим тест на слуха ми.

– Това чувате ли го?

– Да.

– Това?

– Да.

– А това?

– Да.

– А сега?

– Да.

– Сега?

– Да.

– Имате отличен слух.

– Знам.

– На какъв инструмент свирите?

– На китара. (Внезапна промяна в изражението на доктора.)

– Любимият ми китарист е Ал ди Меола!

– Бил съм му два пъти на концерт.

– Наистина ли?!

– Да.

– А знаете ли Пат Метини?

– Разбира се. Като споменавате Пат Метини, миналата седмица слушах Антонио Санчес на джаз-фестивал в Перник.

Докторът вече широко усмихнат, се наглася удобно за дълъг разговор. Сестрата, усетила накъде духа вятъра, напуска кабинета без да промълви. С доктора обсъждаме още китаристи, джаз-фестивалите у нас, колекциите си от касети и плочи, кой-какъв грамофон има, предимствата на старата техника, сплавите вчера и днес, ръчно изработени тон-колони и различни марки усилватели. След около половин час, докторът надрасква набързо една рецепта и личния си номер за консултации при необходимост и казва:

– След 20:00 ч. не го вдигам!

– ОК!

-Имам предвид телефона!…

– ОК!

Сцена 4

При часовникаря.

– Здравейте! Тази каишка е само на една седмица и вече се разпада.

– Разбира се, като си купувате боклуци. Това е каишка за десет лева, какво очаквате.

– Но аз я купих от вас, миналата седмица я сменихме, защото и старата се разпадна!

– Еми…

– Няма ли някоя по-здрава за повече пари?

– Има, по 30 лв. Обмислям. За 35 лв мога да си купя нов часовник. В днешно време често се губя във финансовата реалност. О, все тая.

– Добре, взимам една.Часовникарят поставя друга каишка, която подозрително прилича на тези от десет лева.- Какво ви дължа?

– Нищо, ще го приемем за рекламация.

– А,… еми благодаря..

– Моля.

Тръгвам си, без да го питам дали е сложил каишка от десет лева или от трийсет лева, тъй като не ми е удобно. Изглежда малко нащърбена. Нищо, поне да държи. Прибирам се, свалям часовника и кожената халка се разлепя и пада. Следващата ми инвестиция в тази област ще е часовник с метална каишка.

В сряда вечер звънна класната на Веси.

– Обажда се класната на Веси.

– Кой на Веси? – не чух аз.- Класната.

– Ааа, знам защо ми се обаждате, трябва да ѝ нанеса срочната оценка, не съм забравил, тъкмо се гласях да го свърша, нали срокът е до днес? – изчуруликах бодро.

Класната на Веси каза, че срокът е до днес. Много е любезна. Нанесох срочните оценки на всички четвъртокласници и след това написах в групата на родителите във вайбър дълго съобщение – всички да се стягат, някои са получили „подарък“ една единица отгоре, но за края на годината това изобщо няма да им помогне, да свирят по два часа на ден, бавно, бързо, на части, на цяло, с метроном, без метроном, да свирят гами, да не подценяват изпита след четвърти клас. Изоставаме, оставането в музикалното училище въобще не им е гарантирано, добавих. Да ми се обаждат ако имат въпроси, и понякога да идват на уроци заедно с децата си! Беше ужасно късно, вероятно всички родители отдавна са заспали, а ако все-пак някой го е прочел, след това сто на сто е сънувал кошмари.

00:30 ч, работният ден най-после приключи. С чувство за добре-свършена работа се понесох към банята за бърз душ. В банята на този апартамент в стара кооперация на ул. Любен Каравелов средно веднъж месечно намирам огромна хлебарка, промъкнала се през вентилатора, който се намира точно над душ-кабината. Най-често съответната хлебарка се разхожда върху полицата със сапуна и шампоана и радостно маха с гигантските си антени. Аз си изкарвам акъла, надавам вой, който през вентилационната шахта бива чут от всички съседи от първи до шести етаж, намирам някое неподходящо пособие и започвам да блъскам по хлебарката, която умира трудно.

Веднъж една се беше скрила в гънките на хавлията и аз буквално се избърсах с нея. Хлебарката се озова върху гърба ми, откъдето, крайно уплашена, направи огромен скок и се прикрепи към вратата на банята. Започнах да я млатя неистово с пособието за търкане на под. Неудачно решение, тъй като то е от нещо като дунапрен: всеки път щом го вдигнех, хлебарката си беше жива и здрава. (Все пак, след близо половин час, някак си ѝ светих маслото.)

След като два-три пъти си изкарвах акъла по подобен начин, си създадох навик, всеки път като вляза в банята, първо да огледам обстойно за хлебарки, чак след това да се плацикам на воля под душа. Но, любопитно, колкото повече проверявам за хлебарки, толкова повече тях ги няма. Седмиците се нижат, кьорава хлебарка не се явява, и, ето че, идва денят (нощта), в който забравям да погледна, защото ми е писнало от цялото това гледане. Този ден беше в сряда вечерта. Пуснах водата, насапунисах се, разпях се: пълна програма. Аха да си сложа и шампоан и бам – седем сантиметров екземпляр пропълзя по полицата, погледна ме и тревожно размърда антените си. Аз разбира се спазих традицията и нададох кратък рев, който разбуди всички съседи, но този път някак по-набързо. Окопитих се. Рутината си казва думата. Огледах се за оръжие. Пособието за чистене на под не е вариант. С четката за тоалетната също ще е дълга битка, не. Нямам нищо под ръка. Преджапах до кухненския бокс и се завърнах въоръжен с прибор за вадене на торта, или може би руло стефани. В отчаянието си, хлебарката беше пропълзяла от долната страна на полицата с шампоана, но аз много добре знаех къде е. Изглеждаше уплашена. Дожаля ми за бедното насекомо. Но какво да направя? Да я отглеждам в буркан? Цял живот ни е внушавано, че хлебарките са ужасни, опасни, заразни, мръсни, вредни, долни, гнусни същества, и навсяка цена трябва да бъдат тровени и избивани до крак.

След кратко колебание я заблъсках с прибора за руло стефани. Тя бързо падна на пода, където продължих да я шляпам с всичка сила. Някакакви части от нея започнаха да се откачат, но тя продължи да е все-така жизнена, дори и лишена от половината си крака, пипала и важни органи. Накрая просто я загребах с прибора за руло стефани и я пуснах в тоалетната, където тя продлъжи да буйства. След това се изкъпах. От време на време поглеждах в тоалетната. Беше още жива, даже беше успяла да се обърне по корем в синята ароматизираща течност. Пуснах водата, сбогом, красавице моя.

Легнах си. Да кажа, че спах като къпан, би било силно преувеличение, при все, че формално погледнато действително бях къпан. Рано на другата сутрин, в крайно не-свеж вид, се тътрех през парка на път за училище. Спомних си с известна тъга за злощастното насекомо, с неговите умни очи и неспокойни антени. Може би е време да спра да избивам тези удивителни животни, шедьовър на еволюцията. Ще ги прибирам в буркан и ще ги пускам в парка. Всеки има право на втори шанс.

Беше твърде студено. Пристигнах в училище вкочанен. От друга страна, стаята ми в четвъртък е бивша баня (отново баня). Толкова е малка, че вътре става зверски топло. По време на урока с първия ми ученик, постепенно събличах пласт след пласт, докато накрая останах по тениска, само за да забележа, че съм я облякъл наобратно. Докато Влади изпълняваше Шаро е още малко кутре, аз минах в тясното пространство зад него, и, сигурен, че няма да ме види, свалих тениската, за да я облека правилно. Точно в този момент вратата на стаята се отвори с трясък и вътре влезе Христо, вторият ми ученик. Гледаше ме с удивление, тъй като аз се извисявах гол до кръста зад гърба на Влади, в цялата ми юнашка окосменост. И, дами и господа, невероятно, но факт – явно прочел среднощните ми препоръки, веднага след Христо, в стаята влезе и бащата на Христо, вторачил в мен невярващи очи. Баща и син стояха на вратата и се дивяха на гледката, аз стърчах гол и космат, а Влади, нищо не-подозиращ, приключи със Шаро и мина на Зайченцето бяло. Всичко това се развива в 08:55 ч.

– Всъщност, нямам навик да се мотая гол по време на уроците. Просто си обръщам тениската, защото се оказа, че съм я облякъл наопаки – обясних, хилейки се виновно. Суматохата попремина и с Христо проведохме доста добър урок, под строгия мониторинг на баща му.

След училище обядвах и се прибрах. Чувствах се меко-казано амортизиран, и реших да отида на плуване в Спортната палата. Нямам шапка, но все ще си купя някаква на място, казах си. Пристигнах във фоайето на басейна.

– Нямам шапка, може ли да си купя от вас?

– Има само розови по 18 лв, каза жената, която продаваше билети за басейна и сауната. Погледнах. Розови гумени шапки, цена 18 лв. На долния ред обаче имаше черни по 16 лв.

– Е добре де, ами тези черните по 16 лв на долния ред какви са? – попитах.

– Те са детски, каза жената.

– За деца са черни, а за възрастни са розови, и струват 18 лв!?

– Да, каза жената безизразно.

Известно време стоях в ступор. Зад мен вече се образуваше опашка. – Плуването отпада, розова шапка за 18 лв не е приемливо. Довиждане. На жената ѝ беше все тая. Напуснах палатата на спорта мрачен.

Навън беше все така студено. Тръгнах да търся спортен магазин, за да си купя друга шапка, но нямаше никъде. На половината път до Декатлон на ул. Солунска ми втръсна и реших да се прибера и да пробвам да посвиря, и без това имах само още час свободно време, след това имах уговорка с Боян, да пренасяме една картина. Отворих соната K.53 / L.261 от Доменико Скарлати и засвирих. Гледах нотите с премрежен поглед. Тези същите ноти, вчера си ги свирех най-нормално, а днес изобщо не мога да ги изсвиря, съвсем съм сдал багажа. Трябваше вече да излизам, но така ми падна батерията, че реших да полегна малко, четейки за Вуду в Бенин. Накрая се събрах, навлякох се и с почти спринт стигнах до градинката на Солунска, където Боян вече ме очакваше. Взехме една гигантска моя картина от една галерия и я помъкнахме по Графа. На картината има огромно лице, и тъй като от нас не се виждаше много, за минувачите е изглеждало, че огромното лице ходи само на четири крака. В един момент осъзнах, че всеки втори ни снима. Даже една девойка ни спря и ни разпита – кой е авторът, ала-бала. Занесохме картината до Каравелов, ядохме шоколад, бисквити Анелия и пихме черен чай. След това гостувах на леля ми и братовчедка ми, които ми вдъхнаха нов живот с домашна баница с праз и печени чушки. Накрая се качих в колата и се понесох към Драгалевци. В 00:30 ч. бях в кревата, четейки за Вуду в Бенин (взех я с мен). Кръгът е затворен. Заспивам, в очакване на новия ден.

В четвъртък беше слънчево. Верен на традицията, потеглих чак в 14:30ч, след като задоволих напълно нуждата си от МОТАНЕ. Рила е в моя заден двор: Драгалевци, Симеоново, Бистрица, Железница, после любимият ми празен слънчев път по протежение на планината Верила, Сапарева баня, Паничище и хижа Пионерска в 16:00ч.

Разчитах че ще има нещо като паркинг, където да си оставя колата, но си припомних, че всъщност няма. Белобрад чичо седеше на рибарско столче и редеше рими с нежен глас, подрънквайки на нещо като балалайка. Песента бе твърде абстрактна, но когато преминаваха млади девойки, рязко превключваше на тема ученички – девици и тн. Определено имаше известен „тъч“ от по-висшите инстанции, трябва да му се признае. „Къде си тръгнал, то скоро ще се стъмни!“ – каза той, след като поредните девойки отминаха, незаинтересовани от личността му. Казах му, че се качвам на езерата и ще нощувам в хижата.

В гората беше усойно. Прекрасни розови и сини цветя. Голямо куче ме съпроводи от новата до старата хижа, пристигнах по здрач. Всичко си е там, същото. Вечност.

В средно-уютната трапезария, симпатична жена слушаше разпалената проповед на изгърбен двойник на Коста Цонев. Заветът на Учителя и бъдещето на българското племе. Вечерях боб и се качих нагоре покрай езерата. Вече беше нощ. Силуетът на Харамията се различаваше ясно на лунната светлина.

Когато се върнах, хижарят Павел строго ме попита на легло ли искам да спя или на нар. Предпочетох легло и съпругата му ме преведе през зле-осветени катакомби до малка стая на втория етаж. „И друг път съм спал тук!“, възкликнах с престорен ентусиазъм. „Избери си легло, всичките са свободни!“, каза тя. Леглата бяха застлани с отровно-зелените одеала на БТС. „Там има чаршафи, ако искаш“, каза тя и посочи пожълтял сгънат долен чаршаф върху едно от леглата. „Прани са.“, каза тя. Звучеше някак неубедително. Може би има предвид, че са прани все-някога.

Останах сам. Избрах си легло и разстлах чаршафа-реликва, oт него изпадна огромна умряла нощна пеперуда. Е нищо, поне е умряла. Натрупах много одеала едно върху друго, загасих и си легнах. Леглото беше с пружина и гърбът ми почти опря в пода. Трябваше да предпочета нар.

Пет одеала и въобще не се стоплях. Странно, като че ли в това легло е по-студено отколкото навън.

Бях почнал да се унасям. Изведнъж  се разнесе силно бръмчене. Светнах с челника, за да огледам ситуацията. Нощната пеперуда не била умряла. В такава ситуация е крайно-непрепоръчително да светвате с челник, освен ако случайно не обичате огромни бръмчащи нощни пеперуди да се блъскат с всичка сила в челото ви. Изгасих челника и светнах лампата в коридора. Пеперудата напусна сцената и се възцари тишина. Легнах в прашното легло и гърбът ми пак опря в пода. Студено, въпреки осемте прашни одеала. Всичко ме сърби.

По някое време съм задрямал. Сънувах, че обяснявам на някого, как да спи в легло със стара пружина: номерът е да легнеш между две легла, там, където се допират металните рамки. Събудих се и реших да го пробвам. Преместих се между двете легла, заедно с планината от одеала. Рамките бяха студени и твърди. Определено не е вариант. Върнах се в пружината-капан и пак опрях пода сред облаци прах.

Задрямал съм отново. Присъни ми се, че са ми откраднали колата, заедно с лаптопа, който съм оставил вътре в нея. Събудих се. Инсепшън! Зарязах си колата в някаква гора. И лаптопът ми действително е в багажника. И не, още не съм направил резервно копие на цялото ми дигитално имане. 

Заспах и отново сънувах абсолютно същия сън. Събудих се. Ходеше ми се до тоалетна. Прекосих катакомбите и излязох отвън. Планината спеше. Тоалетните се намират на 50 метра от хижата (съвсем основателна дистанция: това са най-миризливите тоалетни във Вселената и същевременно – с най-хубавата гледка).

Прибрах се в стаята обзет от тревоги. Колата ми е открадната, заедно с лаптопа. Защо иначе ще сънувам два пъти едно и също? Защо ми беше да го влача тоя лаптоп?

Заех диагонално положение в леглото-капан, завит с осемнадесет отровно-зелени одеала с еделвайс по средата и надпис БТС. Потънал в прах и мизерия, заспах, без да сънувам друго. Към седем се събудих от врявата: бай Павел крещеше пред входната вратата. Вечно сърдит, крещящ и фъфлещ. Нищо не му се разбира. Това е част от обаянието на тази хижа. Сгънах чаршафа (да е готов за идните поколения), събрах си нещата и в крайно не-свеж вид напуснах сцената на среднощните ми буйствания. Тази нощ опрях дъното в пряк и в преносен смисъл.

На влизане в трапезарията портретът на Дънов те гледа от вестникарска изреска залепена на стената. Тази трапезария е застинала във времето, всичко е винаги едно и също. Трябва да е някое от чудотворните деяния на Беинса Дуно.

Коста Цонев 2 продължаваше да разяснява с плам Новата Парадигма на любезната женица. За закуска имаше само юфка. Симпатична млада холандка се блещеше в картата на Рила, висяща на стената. Личеше си, че нищо не вдява. Попитах я какви са ѝ плановете. „О, най-после някой говори английски!!“ Изглеждаше облекчена от появата ми. Беше пристигнала по тъмно снощи. Зарязала гаджето си да наглежда двете помиарчета, които жалостиво прибрали от улицата в Румъния, и се качила сама в планината. След което се загубила и лутала пет часа. Липсата на адекватна маркировка и на туристическа информация, ни най-малко не бяха сломили бойния ѝ холандки дух. Навън валеше и духаше, но тя възнамеряваше да потегля към Мальовица, оттам да стигне до Рибните езера и за десерт – Рилския манастир. Казах ѝ, че за един ден ще стигне максимум до Мальовица, ако вятърът не я отвее. Опитах да влея малко здрав разум в тая холандска бесотия. Хижарят изфъфли, че в това време никъде не трябва да тръгва. Нищо не му се разбира когато говори, но аз имам тренинг и успявам да разкодирам частично. Холандката недоумяваше защо този човек постоянно ѝ крещи на български език. Обясних ѝ, че всъщност е свестен, просто е малко изтряскал.

Юфката се готвеше, чакахме. Липсата на маркировка и лингвистичните умения на нацията ни, както вече казахме, не успяли да сломят бойния ѝ дух. Нито пък времето, което се развали и беше напът да сломи остатъците от моето бойно духче-нце. Защо пропилях слънчевия ден в мотане, дойдох вечерта, спах на пружина, откраднаха ми колата, и сега ще покорявам Харамията в дъжд и вятър? Зла съдба.

„Холанд, юфката!!“, изрева от кухненския шублер бай Павел. Беше сива на цвят, изглеждаше потресаващо. „Обикновенно имат по-добри неща за ядене“, обясних на холандката. “This is the most miserable hut in the entire Universe“, добавих след малко. “That’s why I love it”, поясних.

Докато преживяхме юфката, Коста Цонев разясняваше превъзбуден специалната роля на българите в света. „Този народ е нещо като кошчето за отпадъци на света. Ако се примирим с този факт, ще заживеем по-спокойно“. Егати анти-мотивационната кампания.

Тревожех се за колата. Дали да не тръгвам надолу? Aко е открадната, то вече е все тая. Холандката каза, че според нея сънищата ми са по-скоро подсъзнателна тревога, отколкото ясновидство.

Времето се пооправи, тръгнахме заедно нагоре. Едвам ѝ насмогвах на темпото. If we are going to walk together, you will have to slow down, изломотих. Не след дълго тя ме остави да се влача като изнемощяла бабушка и отпраши бодро към Мальовица. Ето затова Холандия е велика работа, а ние сме кошчето на Вселената.

Продължих да лазя нагоре по странната „благоустроена“ пътека. Качих се до Раздела, оттам през Салоните и Урдини езера (безумно красиво) се прибрах обратно в хижата. Беше 16:30 и започваше да вали отново.

Влязох да изям един боб, преди да продължа надолу. В театрална зала „Трапезарията“ течеше поредната постановка. Този път: „Изповедта на хижаря“. Бай Павел разказваше надълго и нашироко хижарските си несгоди на млада туристка. През летния сезон имало нужда от такива и такива помощници, трябвало да се върши такава и такава работа, искал да направи такъв и такъв ремонт. (Но поради такива или онакива причини не го е направил. Всичките материали и боклуци се мотаят из зловещите катакомби на втория етаж.) И кулминационният момент: тази злощастна хижа била останала последната без водозахранване. След години борба с ужасна бюрокрация, Павел издействал разрешително и сам прокарал водопровод, с всичките му каптажи, сифони, снадки, филтри и разни други неща. Не след дълго, някакъв странен индивид саботирал водопровода и създал поредни огромни главоболия на бай Павел. Започнах да проумявам, защо винаги е толкова кисел. Да си хижар определено не е лесно. Особено в тази хижа.

Слушателката на бай Павел тръгна с мен към новата хижа. Беше нагазила здраво в езотериката. Споделих ѝ двойния ми авто-джамбазки сън от миналата нощ. Тя също смяташе, че е подсъзнателна тревога. Подсзънанието е странно нещо. Чувал ли си за осъзнатото сънуване? – подхвана тя. Да, казах, имам известен опит в областта, но отдавна не съм го практикувал. Защо? – попита тя. Предположих, че е заради кафето. Влошава съня. Разказах ѝ за един човек, написал  „история на кафето“. Хипотезата му е, че именно кафето е довело до културната и научната революция първо в арабския свят, после – в Европа. Много интересно. Жената предположи, че кафето е по-вредно, отколкото ни казват, и че най-вероятно му добавят нещо. После разказа, как отказала цигарите: Чула в главата си глас, който ѝ наредил „Спри да пушиш!“. И тя спряла. Алкохолът е не по-малко вреден от цигарите, казах аз. Не е сигурно, каза жената. Руснак живял само на водка няколко месеца. В тази връзка разказа за експеримент с мишки. Лишили две мишки от витамин C. Едната сложили в клетка на върха на бор. Тази, която не била покачена на бор, умряла. Тази върху бора сама си произвеждала витамин С и пращяла от здраве.

Стана ми жал за бедната мишка умряла в забрава, без витамин С и без бор.

Дъждът валеше неуморно, докато подскачахме надолу по мокрите камъни. Кое е по-добро, паневритмия, тай-чи или тенсегрити? Изказах мнение, че паневритмията е физ-зарядка за лелички с афинитет към стари градски песни. Жената смяташе, че дон Хуан е реално съществувала личност. Кастанеда не бил толкова умен, че да си измисли нещо такова. Напротив, точно толкова умен е, казах. Опитах се да убия детското в нея. След дядо Коледа, неминуемо идва ред и на дон Хуан. Не успях. Разделихме се при новата хижа. Погледна ме със светлосините си блестящи очи.

Отне ми известна вътрешна борба, но реших, че ще постъпя безпринципно и ще се кача на мафиотския лифт – за пръв път, откакто бе построен преди 15 години. Валеше, а и бях ходил цял ден. Неясно защо не ми продадоха билет. Казаха  да го заплатя на слизане от лифта.

Материята, от която бяха направени седалките много бързо изсъхна под тялото ми, сякаш излъчваше топлина. Взирах се във върховете на боровете, с надеждата да забележа някоя мишка надрусана с витамин С. 

На слизане от лифта никой не ми каза нищо и аз се изнизах. Реших, че това ще е моето скромно отмъщение за построяването на това зловредно съоръжение, благодарение на което на Седемте езера се изсипват хиляди странни хора на токчета и по анцуНзи и предизвикват ерозия и замърсяване. Няма да ви платя мръсния билет. Вървях към несъществуващия паркинг, небрежно зареял поглед към сергиите с магнитчета и планински мед. „Насам!“ – изрева зад гърба ми бабаит от персонала на лифта, сочеше към будка, на която пишеше „КАСА“. Явно беше вървял зад мен през цялото време. В гласа му се преплитаха подигравка, заплашителност и известно колебание – да не би да съм чужденец. „Аааа, да, да, да!“ – казах аз и пораженчески заплатих 12 лв. С бунтарството бяхме дотук.

И, затаете дъх, колата си бешееееееее… на мястото.

Чичото с балалайката – също, любезно ми кимна. Качих на стоп трима руски младежи – две момчета и девойка. През целия път до Сапарева баня не спряха да ми обясняват, колко много им е харесало в Болгарии. Много повече от Турция (!??) Били са във Варна, в Бургас, в Родопите и не помня още къде. А в Пловдив? – не, за Пловдив не били прочели никакви препоръки из интернет. Ъ? Странно. На слизане, единият се опита да ми благодари – оказа се, че е силно-заекващ и „болшое спасибо“ отне тягостна вечност.

В низината беше още лято. След Клисура отбих край пътя, за да се преоблека и преобуя в лятна премяна. В колата се мотаеха три протеинови блокчета и термос с кафе от вчера (още горещо). Отличен финал. След час бях в Драгалевци.

Импресионистът се събуди, отвори прозореца и погледна навън:

Слънцето грееше, птичките чуруликаха, подухваше свеж ветрец, и прочее.

„Каква прелест!“ – възкликна той, след което си свари едно яйце, приготви кафе в термус (подсвирквайки си), нарами статива и боите, и в бодър тръс се понесе към най – близката слънчогледова нива.

На съседната улица експресионистът отвори гуреливите си очи, погледна през прозореца, изръмжа ужасено „какъв кич!“ и дръпна обратно завесата с такава сила, че курнизът се откачи и се стовари върху главата му, която и без това го болеше.

Експресионистът се свлече обратно в кревата и продължи да спи чак докато навън се стъмни, след което си свари кафе и нарисува поредната картина изразяваща грозотата, болката и несправедливостта в живота.

Да, да, да. Всичко това го знаем.

Това, което не знаем, е, че две преки по-надолу живееше сюреалист.

Сюреалистът изобщо не се събуди. На практика той не си спомняше, дали някога е бил буден, както и дали е заспивал когато и да било. „Доколко сме будни, когато сме будни?“ – чудеше се той често.

Не отвори прозореца си, тъй като нямаше прозорец. Къщата му нямаше нито прозорци, нито врати, а и самата къща ту я имаше, ту я нямаше.

А понякога беше полу-прозрачна и проблясваше като привидение, пронизано от слънчевите лъчи. Хората, които живееха наоколо знаеха, че там има нещо, но не бяха сигурни какво е, затова избягваха да говорят за него.

Сюреалистът стана от леглото и седна на стола. Леглото и столът бяха от малкото неща, за които беше сигурен, че съществуват.

Взираше се в стената, мястото, където би трябвало да има прозорец. Всичко това е толкова странно.

Внезапно стената се превърна в цяла галактика от супер-нови, гигантски планети с пръстени и луни, изгряващи бинарни системи и безброй други неща, които не приличаха на нищо познато.

Сюреалистът не разбираше смисъла. Усещаше, че той е там, че го има, но не го разбираше.

Стана от стола, отиде в кухнята и си свари кафе.

Мислеше си:

Колкото и да се усъвършенствам, никога няма да съм способен да пресъздам това, което виждам и усещам, така че какъв е смисълът изобщо да започвам? Хората няма да видят и да усетят в творбите ми това, което аз виждам и усещам.

Какъв е Смисълът?

Той не беше убеден и в собствения си смисъл, в някои дни не беше сигурен даже дали съществува.

След като изпи една чаша кафе, сюреалистът реши, че дори ако след цял живот творчески усилия поне само един човек усети нищожна частица от това, което той усеща и вижда,

усилията ще са си заслужавали.

След втората чаша кафе сюреалистът вече смяташе, че е разбрал какво е Смисъла.

Смисълът е в търсенето. Важно е, да продължаваме да се движим и да си задаваме въпроси. Важен е пътят, не – целта. Смисълът е различен всеки ден.

Свари още една кафеварка и се затътри към ателието си.

Вътре имаше дървен статив, изглеждаше масивен.

„В това има смисъл.“ – помисли си той и хлопна вратата.

Отвън къщата започна да изглежда по-плътна, даже се появиха нещо като прозорци. Минувачите взеха да се спират и заглеждат.

Бих искал да привлека вашето внимание към плод и зеленчука на ъгъла на улиците Любен Каравелов и Ген. Паренсов:

Предлагат нормални плодове и зеленчуци, различни по форма, притежаващи очарователни несъвършенства. И не само гръцки и турски, но и нашенски. Цените са ниски – не помня някога да съм дал повече от десет лева. Продавачката, за разлика от повечето си колеги, е агроном по професия, тоест – разбира си от работата. Също така притежава завидно чувство за хумор, което поднася с каменно изражение, подобно на Бъстър Кийтън.

Магазинчето е малко, едвам има място двама да се разминат, но вчера, възпълна възрастна дама невъздържано нахълта без да ме изчака и започна детайлно да инспектира наличностите. Беше облечена в нещо като нежен розов воал. Изрусена и силно-гримирана. Маска за еднократна употреба жално се полюшваше от лявото ѝ ухо. С тревога следях маньоврите на тази гранд-дама между щайгите с праскови и дини. Опитвах се да предвидя какъв курс ще поеме и съответно да преизчисля собствената си траектория с цел максимална отдалеченост. Любопитен факт – аз, представител на не-рисковата възрастова група и горд притежател на антитела, съм с маска и спазвам дистанция, а мадам Роза явно пет пари не дава за цялата работа.

След известно суетене, мадам Роза проговаря: „Ама тия праскови български ли са?!“. Продавачката ѝ отговаря, че да, български са. „Ама защо не казваш, ама страхотно!!“, изломотва м. Р. в екстаз. Продавачката споменава, че имат и гръцки, ей в оная щайга. „Ама какви гръцки, ама моля ти се, имаш български праскови, великолепно, невероятно!!!“… и т.н. Този диалог продължава известно време без развитие. В това време аз скромно стоя приклещен между тиквичките и лимоните, стискайки пет-шест плода и зеленчука в ръце. Добре че имам издръжливи китарни пръсти с хващателни възможности много над средното.

Мадам Роза напуска сцената с торба феноменални BG-праскови. Докато претеглям моите шест плода и зеленчука, друга дама вече е нахълтала без да изчака и рови из краставиците. „Тези краставици много криви бе!“ (Потвърждавам: уникално криви бяха). „За лев и шейсе – криви, ако искаш прави – ей там са, по три и двайсе.“, отговаря продавачката бодро. „Много криви, как ще ги беля!?“, продължава да цикли жената. „С ножче, чудесно ще си ги обелиш, за лев и шейсе.“, отвръща бойно продавачката. Става ми ужасно смешно и почвам да се хиля невъздържано. Продавачката ме поглежда с игрив блясък в очите и ми намигва. „Ще взема и две от легендарните български праскови“, казвам аз. Ново хилене.

Прибирам се и с трепет измивам и разрязвам едната горда българска праскова. Отвътре е мъртвешки жълто-зелена на цвят, хрупа като пащърнак, а и на вкус го докарва на пащърнак. Трябваше да взема от гръцките, нейсе.

Водата беше необикновено спокойна, нямаше дори и най-малка вълничка. Реших да напусна зоната на комфорт и се устремих към външната страна на скалите (от десет дена събирам кураж). Макар и сумрак, под вода се виждаше ясно. В пролуката между скалите се носеше голяма медуза, заобиколих я внимателно. Стана дълбоко, като нищо 10-15 метра. Скалите се спускаха отвесно надолу и изчезваха в тъмното. Нещо проблясна. Колко любопитно, помислих си. Потопих глава отново и се взрях в мрака. Ето го, пак проблясна! Риба, доста голяма риба. И не беше сама, цяло ято риби големи колкото скумрии, може би наистина бяха скумрии. Плуваха напред-назад. Много бързо любопитството ми премина в лек ужас. От малък имам ирационален страх от морски чудовища, дебнещи в мрачните дълбини, а тук беше дълбоко и мрачно, и това бяха най-едрите риби, които съм виждал в нашето море досега. Погледнах отново, този път рибите ми се видяха по-многобройни, по-нервни и по-близо. И приличаха на малки акули. Сърцето ми се разтупа. Медузата кръжеше на метър от мен, а долу в бездънния мрак кой-знае още какво ме дебнеше. Заплувах енергично обратно към зоната на комфорт, постоянно оглеждайки се. Плаването в открито море засега се отлага.

Докато съхнех на брега, изреждах наум какво не бих искал да срещам във водата: еднометрова акула (гарантиран инфаркт), двуметров делфин (виж акулата), морска котка, морска лисица и въобще – всичко по-голямо от цаца (пак виж акулата).

Също: соленоводен крокодил, китова акула, каквато и да било акула, косатка или пък гигантска манта.

Отидох да вечерям в Ахтопол, където както винаги беше адска какафония, кошмарен микс от възможно най-лошата музика на планетата, стелажи с лъскави боклуци и зачервени типове по потници, блъскащи боксови круши, за да отчетат колко са силни. Наистина не го разбирам този град. Вечерях набързо и се прибрах във Варвара, там пък се вихреше чалга-купон. Тази вечер явно ще нощувам в палатката, евакуирах се обратно на брега.

Един ден преди пълнолуние луната беше внушителна. В ляво над хоризонта оранжевееше Марс, отдясно – Венера. Гигантски театър, оформен от едно море, две планети и една луна. Ето това са мащаби! Блестящата лунна пътека се диплеше по спокойната морска повърхност, стигайки чак до Ахтопол (който с мижавите си светлини съвсем вяло се включваше в грандиозния спектакъл).

Пълно спокойствие. Седях на сгъваемия стол пред палатката и благоговеех.

Внезапно огромен архаичен звяр изскочи от дълбините и се издигна високо в небето. Беше дълъг поне сто метра. От хрилете му се стичаха хиляди литри вода и образуваха гигантски концентрични кръгове, искрящи на лунната светлина. Чудовищният ихтиозавър застина във въздуха, прониза ме с поглед и проговори с човешки глас: „ЗДРАВЕЙ, ВЕНЦИ!“, каза. Гласът му беше толкова страховит, че земята се разтресе като при земетресение, а в Ахтопол прекъсна електроподаването.

След това се сгромоляса с грохот в морето и изчезна така внезапно, както се бе появил.

Потънал в сгъваемия си стол за 14 лв, бях напълно загубил ума и дума. Напрегнато се взирах в концентричните кръгове. Ще се появи ли отново?

И какво беше това „ЗДРАВЕЙ ВЕНЦИ?“ Откъде знае как се казвам?

Толкова много въпроси и никакви отговори. Луната продължаваше да грее ярко, в небето пълзяха пухкави облаци, щурците захванаха песните си сякаш нищо не е било.

Ето това е entertainment. A не да млатиш боксова круша с червен циферблат.

Поседях още известно време и реших да си лягам. В палатката имаше скрипя. Бързо анализирах ситуацията: при цялата ми любов към животните, в случая не виждах друг вариант, освен летален изход за скрипята, налагаше се да я фрасна. Заблъсках истерично с Марк Твен. Но как се блъска по стена на палатка? След всеки следващ удар скрипята си беше жива и здрава и бодро пълзеше на 1500те си крака. Докато се чудех как да процедирам, тя услужливо се прехвърли на пода. Този път „Животът по Мисисипи“ се стовари отгоре ѝ с безмилостна мощ, от нея остана само едно мазно петно.

За пореден път се удивих от многобройните ползи от тази книга.

На другата сутрин в 8:00 ч. вече бях в „При Димо“ и поръчвах двойно кафе и три пържени филии със сладко от смокини. Докато чаках, разказвах по телефона на братовчедка ми в Лос Анджелис за срещата с ятото хипотетични скумрии (нарочно пропуснах гигантския говорещ ихтиозавър). Тя каза, че добре ме разбирала и също изпитвала ужас от риби. Предпочитала да се гушне в скута на гризли, отколкото да нацели риба докато плува, дори и съвсем малка.

Клатушкам се елегантно с 1 км/ч. по улица Дарданели. Обективно погледнато, пътека от засъхнала кал, водеща от селото до брега, с бодливи храсти дерящи колата и тук-таме някоя плевня изоставена през 59та. Никаква улица не е това. И за какво трябва да съм с колан и светнати фарове? Махам колана и гася фаровете. В този момент вие вече се досещате, какво се случва по-нататък в тази история. Само фактът, че ми е хрумнала мисълта, че няма шанс да ме спрат полицаи по тази прашна пътечка, означава, че точно след десет метра съм се натресъл на патрулка. Загубил ума и дума, вместо да пусна фаровете, включвам задната чистачка. Коланът май направо няма смисъл да го слагам. Полицаят се любува на моя малък спектакъл, неочаквано разнообразие в тази скучна сутрин в къпинака. Взирам се в него като провинил се кокер-шпаньол. След миг по-дълъг от безкрайност, той ми дава знак да продължавам нататък. В погледа му се чете “Защо ли съм толкова добър”. Задминавам го, което също отнема цяла вечност. Карайте с колан.

      МЪЖКО ПОДСТРИГВАНЕ – 4 ЛВ. Така е написано с големи бели букви върху витрината на фризьорския салон, намиращ се на ъгъла на бул. Христо Ботев и ул. Лайош Кошут. Клиентелата се състои от обръгнати от живота пенсионери и мъже на средна възраст, идващи да пооправят жалките туфи върху главите си. Точно като за мен.       „Какво да бъде?“ – попита ме фризьорката, сякаш имаше сто варианта за прическaта ми. „Отстрани първи номер, отгоре – втори и врата.“ – упътих я аз. „Ауу, тука някой е направил каквото не трябва!“ – каза тя, втренчена в твърде обраслия ми врат. Не че не се досетих, но все-пак я попитах какво има предвид. „Някога взимали ли са ви врата с бръсначка?“ „Да, само веднъж, много отдавна.“ (По-точно през 1997ма, на едно късно-септемврийско море в Созопол. По това време имах дълга гъста коса като на Еди Ведър, а в Country Club пускаха Pearl Jam и Soundgarden. Дълга или не, вратът ми беше обрасъл и Ники Величков го обръсна със самобръсначка, защото иначе шансовете да си хвана гадже ставаха още по-жалки.) „Няма значение и само веднъж стига.“ – отбеляза фатално дамата. Опитах да я убедя, че и преди 1997ма съм имал космат врат. Просто съм много космат, като шимпанзе, казах. „Можете да си направите кола-маска“ – предложи тя. „Или лазерно обезкосмяване.“ Съвсем набързо прехвърлих тези предложния през ума си. „Смятам да продължа да ходя редовно на фризьор.“ „И това е вариант.“ Жената енергично стържеше врата ми с машинката, беше болезнено. Замислих се, дали за в бъдеще все-пак да не прибегна до лазер. За да разведря обстановката ѝ казах, че щях да съм по-доволен, ако имах повече косми по главата и по-малко по тялото, тъпа смешка, която от години повтарям като развалена плоча. „Един мой клиент си присади коса в Турция.“ – жената очевидно нямаше чувство за хумор. „Много е доволен. Стана много добре.“, продъжаваше тя. „Той е на трийсет. Много му е добре сега.“ Кое му е добре? Избил си е комплексите? Мадамите повече го харесват? „Присаждането на коса ми прилича на увеличаването на бюста.“ – казах аз. Жената се възмути, изобщо не било така. Взимат ти косми от задната страна на главата и ти ги присаждат отгоре. После отгоре си добре, а отзад си малко на дупки, но нищо. Струвало към 4-5000 лв. Виж ти, не ми беше хрумвало, че ти присаждат твоята собствена коса. Логично е. Какво друго да ти присаждат? – коса от умрели хора? От животни? Не се бях замислял. А и защо ли да се замислям. „Така или иначе засега нямам намерение да се подлагам на тази операция.“, казах. Какво ще си помислят хората, ако изведнъж се появя с буйни къдрици? Ще ми се подиграват до гроб. Освен това след операцията главата ми ще представлява кървава пихтия, като в Мухата 2. Не, благодаря. „Другият вариант е гола глава.“ – реших да разнообразя темата. „Да, това го правят арабите с бръснач.“, веднага поде фризьорката. „Ще станете като Слави Трифонов“. Или като Астор. Братовчедът Лаурицен от „Семейство Гулденбург“. Злодеят Krapulax от Pif. Не, и това не е вариант. Ако можеше просто косата ми да се сгъсти и да порасте отново дълга като на Еди Ведър. И излизайки от този салон, да се озова някъде в Сиатъл с китара на рамо. И отново да сме през 90тте, когато се чувствахме вечни и в света имаше повече надежда и значително повече добра музика. Но не се озовах там, а отново на булевард Христо Ботев. Скъпи Ботев, от името на българския народ, за когото ти геройски се бори и загина, ти се извинявам, че сме кръстили на теб този така неугледен булевард. Заслужаваш повече. Шарех с ръка по подстриганата си глава, много е приятно. Тревогите относно оплешивянето ми бързо се разсейваха. И без това когато се изправя с моите 1.87 малко хора могат да ме погледнат отгоре. Уязвим съм само когато съм седнал. Така че просто трябва да продължавам да крача гордо напред и само напред.

           

Никак не ни се ставаше рано, затова се кръстихме отряд Б „Кашкавал“ и потеглихме безобразно късно. Тътрехме се лениво нагоре през гората, спирайки за снимки при всяка гледка и всяко дърво, въпреки че миналата година ги бяхме снимали съвсем същите. От Буново до хижа Чавдар го дават час и половина, но ние го взехме за нечовешките три часа и половина. Когато най-сетне се довлякохме до хижата, ранобудният отряд А вече се завръщаше победоносно от връх Баба. В хижата беше претъпкано от весели крещящи компании. Настанихме се на дълга маса и се отдадохме на безпаметно ядене, докато седящите до нас младежи крещяха нечленоразделно, а пенсионерите на съседната маса пееха фалшиво но ентусиазирано хит след хит. От цялата дандания дадох заето, седях на един фотьойл и обикалях трапезарията с блуждаещ поглед. Останалите се опитваха да играят на някаква игра наричаща се „Експлодиращи котки“. Бабите запяха поредния хит. На припева се повтаряше „Цумбаларе“, каквото и да е това. На петото „Цумбаларе“ не издържахме и се изнесохме към спалнята. Всичките двадесет и пет легла в стаята бяха заети. В дясно от мен се настаниха момче и момиче с котка, която си носеха от къщи. От другата ми страна беше Стефчо от нашата група. Далновидно бях взел тапи за уши, които си наврях до мозъка, прочетох на телефона три страници от „Да имаш и да нямаш“, нахлупих си шапката до носа и заспах. След известно време се събудих, едната тапа беше паднала. Нечий телефон периодично известяваше нещо. Стефчо хъркаше, а котката мъркаше. Отляво хъркане, отдясно – мъркане. Колкото и да търсех тапата, не я откривах. От цялото ровене в тъмното, вехтият ми хижарски чаршаф стана на топка. Това одеало дали някога изобщо е прано или поне изтупано? Стефчо набираше мощ. Ако исках да спя, се налагаше да взема мерки. Побутнах го по лакътя без резултат. Побутнах го втори път, нищо. „Стефчо“, казах. „СТЕФЧО!“ „Да?“ „Би ли се обърнал настрани?“ „Добре“. Хъркането спря. Да си в стая с двадесет и пет души и хъркащият да се падне точно до теб, какъв късмет! До сутринта заспивах, будех се, въртях се, търсех тапата, отвивах се, завивах се, ръчках Стефан и слушах мъркането на котката. Дойде време за закуска. Вчерашните буйни компании сега бяха кротки като агънца и ние взехме пълно надмощие в трапезарията. Разрази се могъщ интелектуално-космично-езотеричен сутрешен диспут, особено след като любезният хижар ни сервира кафе. Медитация, рейки, ясновидство; възможен ли е орбитален асансьор? Живот на Марс? Сфера на Дайсън? Хора-киборги, колективен разум? Дебатирахме разпалено, нагъвайки сандвичи с кашкавал, овесени бисквити и шоколад. От съседните маси се умълчаха и ни гледаха със страхопочитание. Един-единствен младеж не ни слушаше, защото четеше книга и се смееше на глас, с което пък предизвика моето любопитство. „Какво четеш, ако не е тайна?“ Беше малка книжка от непознат за мен български писател, забавни лични преживявания на автора. Вкъщи се събирали с разни ентусиасти и всеки четял по нещо. „Къде е това вкъщи?“ „Ами в София.“ Казах му да ми се обади следващия път като се събират, може и аз да прочета нещо. Младежът много се зарадва и каза, че непременно ще се обади. Дори ми благодари, неясно за какво. В предверието на хижата срещнах двойката с котката, приготвяха се да потеглят. Загледах се в екипировката им, която беше много над необходимото за един уикенд на хижа Чавдар. Имаха нечовешки зимни обувки и всичко останало, а от кръста на девойката висеше не какво да е, а пикел. „Ъъъ, ама вие сега къде ще ходите?“ „Ми до морето, ние правим Ком-Емине.“ – отговори девойката най-небрежно, сякаш да правиш Ком –Емине през януари влачейки котка, е най-обикновеното нещо на света, какво пък толкова. „АЪЪЪУАААУУУЕХАААА!!“ – изкоментирах аз. Добре де, какво правите на дългите преходи!? „Спим на палатка“ „ЪЪЪЪААААРГХ!!“ – вметнах. А котката!? „Носим я, но на нея понякога ѝ втръсва, иска да ходи, само че в големите преспи много затъва и ни бави.“ „Пффф!!!.“ – нямах какво да добавя. Нашата далеч не-така героична група се отправи на разходка към връх Баба, беше ясно, че както и миналата година, ще стигнем само до паметника. По пътя си говорех с Р. Заминал за Дания, напускайки добре-платената си работа, преподавателския си пост, зарязал всичко и там започнал от нулата. Когато пристигнал в Копенхаген, нямал идея дори къде ще спи, но всичко се нареждало само. Р. се занимава с двойно повече неща от мен и твърди, че успешно балансира с всичките. Взех си бележка. На всичкото отгоре, през цялото време размахваше някаква уникална 3D панорамна 360 градусова камера от бъдещето. Междувременно заваля сняг и задуха силен вятър. Пристигнахме при паметника на загиналите войници. През Освободителната война 854 руски войници измръзнали до смърт, опитвайки се да прекосят планината. Стояхме край паметника опечалени, докато и ние почти не измръзнахме до смърт. Върнахме се в хижата, доядохме си провизиите и поехме обратно към цивилизацията. Пак ще дойдем.

След като пети пореден приятел или роднина изкомандва: „ВЕДНАГА ОТИВАЙ НА ПАЗАР, СТАВА СТРАШНО!”, и: „ХЛЯБЪТ СВЪРШИ!!“, накрая и мен ме обхвана лека паника. Чашата преля, когато австралиецът, който ми беше на гости тази сутрин (да, имах гости и пихме кафе по пантофи, грях ми на душата) обясни, че в цяла Австралия не било останало и едно руло тоалетна хартия. Освен това в хладилника ми така или иначе се мъдреха самотно половин лимон и едно отворено вино от миналия август, малко шопинг нямаше да навреди.
      С мръсна газ и свистене на гуми се понесох към Фантастико, представяйки си празни щандове и раздразнени тълпи обзети от примитивизъм. Пред магазина се виеше опашка. Оказа се, че пускат само по двама. Всички се бяха нагъчкали един до друг като овчици и аз примирено заех своето място в схемата. Чудех се, дали гъчкането е от зор да не ни предреди някой, или стадният инстинкт да сме сгушени един в друг при опасност надделява над вялата разпоредба да спазваме дистанция. Желателно е да сте с маска и шнорхел на тази опашка, на която иначе цари весело оживление и задружност като на опашките за олио и сирене през деведесетте. Доволно сгушени обменяхме бактерии и конспиративни теории, вариращи от „НАСТАНА КРАЯТ НА СВЕТА!!!“ до „ВСИЧКО Е ИЗМАМА!!!“.
      След двадесет минути бях допуснат в магазина, в който пазаруваха точно тридесет души. Цареше идилично спокойствие и изобилие. Имаше поне 500 вида хляб и към 70 варианта тоалетна хартия. Купих си цели два пакета, чудейки се, за какво по дяволите ми е толкова много тоалетна хартия, та аз дори не употребявам тоалетна хартия. Награбих също четири хляба, две кутии яйца, два пакета масло (!!!) и маса други неща, количката ми направо преля, както и тези на останалите 29 души. Чувствах се меко-казано глупаво. Поне със сигурност ще имам ориз и боб до трето пришествие.

      Прибрах се и като за начало си направих сандвич с пушена сьомгова пъстърва на промоция. Засега оцеляването върви по план.