До Пловдив и назад

Какво попитали пловдивчани бразилския китарист Яманду Коста, когато след нощен полет и дълго пътуване с кола, най-после пристигнал, в не-особено свеж вид? – „Костаа, майна?“. Първият ми опит за виц. Родих го в два посред нощ в една тясна стая намираща се на ул. Гладстон в Пловдив. Бях се оказал косвено въвлечен в посрещането на Яманду.
Всичко започна в Докторската градина в събота на обяд. Седях на слънце като изтощена соларна батерия и чаках да живна. Краят на една странна седмица, през която почти не спах и не ядох. И петък, когато окончателно превъртях. Изчистих къщата, изметох двора, боядисвах някакви неща, направих сто и двадесет коремни преси, джогинг в гората, ходих да плувам и накрая изядох едно голямо веджи-бурито в мола. Събота сутринта станах рано и приготвих екзистенц-минимума за един уикенд в Пловдив – три кутии с моливи в случай, че ми се дорисува (ясно е, че дори няма да ги извадя от раницата). Китарата, за да поддържам форма (и планина от ноти, за чието научаване са ми необходими поне десет години). Подбрах някакви дрехи, избръснах се (да, аз бръсна части от лицето си) и потеглих към Музикалното.
Проведох уроците си по китара, крачейки нервно напред-назад като вълка от зоопарка. После се дотътрих до градинката, стискайки термус с кафе. Седях вдървено на пейката и акумулирах слънчева топлина. Към два часа вярата ми в битието се позавърна и потеглих за Пловдив. Колата дърпаше наляво, спрях на OMV да проверя гумите. Стрелката на компресора играеше нагоре-надолу, явно беше повреден. Пробвах с друг компресор, отново без резултат. Известно време разнасях напред-назад неработещи компресори. Един тип от персонала се притече на помощ. „Разбирате ли, след два часа имам премиера в Пловдив и е крайно неподходящ момент да съм спукал гума“. Човекът донесе единственият работещ компресор и напомпа гумите, всичко беше наред.
Остана да измия стъклата. По традиция, преди път измивам всички стъкла. Правя го, за да имам по-ясна видимост и за да се наслаждавам на красивите гледки. Винаги спазвам този ритуал. Водата в кофата беше черна и прахта по стъклата само се размаза. На всичкото отгоре потече на черни вади по каросерията. Но аз бях подготвен. Извадих от багажника парцал и препарат „Фрош“ и започнах да търкам стъклата едно по едно. От персонала на бензиностанцията ме гледаха озадачено. След като измих прозорците, черните вади по каросерията ми се видяха още по-черни, та ги измих и тях. Реално погледнато измих цялата кола. Там всъщност има автомивка на самообслужване, но нека да не задълбаваме.
Малко преди четири пристигнах пред мизерния хостел на ул. Гладстон 44 в Пловдив. Стаята ми беше три квадрата. Отваряш вратата и забиваш крак в леглото, след като преди това си се блъснал в гардероба. Единственият прозорец без завеса гледаше към улицата, колите бучаха ли бучаха. Е, какво пък, не ми трябва лукс, чувствам се перфектно в спартански условия. Звъннах на А., да му кажа, че съм пристигнал. След пет минути той беше вече пред входа на хостела (присъща му е германска точност). Закрачихме заедно към Дом на културата Б. Христов. След малко започваше премиерата на операта „Свирачът и колите“, за чиято сценография използвахме мои картини и рисунки. Докато вървяхме натам, А. ми обясни колко добре се чувства, откакто живее в Пловдив. Това бил град тъкмо като за мен и той направо се чудел, какво още чакам. „Така ли?“ – попитах аз. „Ами да, тук всички се познават, постоянно е пълно със събития, има финансиране, ще си създадеш контакти, ето, аз откога съм тук, пък вече ме номинираха за фотограф на годината“ „Добре, ще обмисля въпроса“, измънках неуверено. Нещо не успявах да си се представя в ролята на пловдивски светски лъв.
Пред дома на културата вече ни очакваха моите най-близки роднини. Влезнахме в салона, настанихме се и представлението започна. Рисунките ми се бяха трансформирали в огромни наслагващи се 3D проекции, които в комбинация с невероятната музика на Петър Керкелов, балета и певците, създадоха главозамайваща аудио-визуална феерия! Бях развълнуван. Публиката аплодира бурно и дълго. Качих се на сцената с останалите от екипа, покланяхме се няколко пъти, даже получих букет. След представлението имаше коктейл, на който с племенницата ми Димана се натъпкахме със сандвичи със сьомга. Коктейлът приключи и с останалите се отправихме към заведението Паваж. Пътьом минавахме покрай колата, реших, че ще е добре да си взема якето. Помолих групата да ме изчака. Oтидох до колата, отключих я и си взех якето. Когато понечих да заключа, с огромна изненада установих, че не намирам ключа. Не го намирах в джобовете си, нямаше го и на седалката. Не бях чул нещо да пада, но огледах и по земята. Ключът го нямаше. Суетях се напред-назад безпомощно, останалите чакаха на ъгъла и се чудеха какво става. Върнах се при тях и обясних: „Ребята, потерял ключ!“ Целият руско-български екип започна да лази около колата и да рови в шумата. Ключът все така го нямаше. „Такова чудо досега не ми се е случвало!“ – нареждах жално аз, тупайки се по джобовете, а останалите лазеха без резултат. Накрая се оказа, че съм го пъхнал в раницата. Крайно време е да почна да спя повече.
В Паваж си поръчах пълнен патладжан и огромна салата, от които успях да изям съвсем малко, нали преди това се бях натъпкал със сандвичи. За голямо удивление на всички, очарователната сервитьорка дойде с бутилка ракия и пожела да вдигне наздравица с мен. Наля в две чаши и изпи своята на екс. Аз предпазливо отпих една глътка и скрих останалото между салатата и пълнения патладжан. Пиенето на ракия на екс не е точно моята област.
Прибрах се в хостела. Чух се с Преслав, за да уточним неговото предстоящо пристигане рано сутринта. Световноизвестният виртуоз, китаристът Яманду Коста кацаше на летище София в три часа през ноща и от бразилското посолство бяха отказали да изпратят човек да го посрещне. Съответно, организаторите на фестивала бяха помолили Преслав да го посрещне и да го придружи до Пловдив (За Пресли Бразилия е втора родина, освен това е и китарист). Каза, че ще пристигне в хостела към пет часа сутринта. Трябваше да ми звънне за да му отворя, защото през нощта на рецепцията нямаше никого. След като се уговорихме, взех душ и си легнах. Дано сънят най-после ме споходи.
Уви, не. В стаята беше светло като ден, а и шумът от колите не отслабваше. Зачетох се в едно немско списание за научни изследвания и психология. Броят беше посветен на силният „Аз“. Какво отличава самоуверените, успешни хора и тн. Една от статиите беше интервю с директорката на института по психология К. Г. Юнг в Цюрих. На снимката се кипреше достолепна възрастна дама с червена блуза. От погледа ѝ струеше самоувереност и уравновесеност. Прегледах статията отгоре-отгоре. „Уверените в себе си хора не се плашат от предизвикателствата на живота. При тях разликата между „такъв съм“ и „такъв искам да бъда“ е нищожна. Човек с такова самосъзнание може да се справя хладнокръвно дори и с тежки ситуации и бързо възстановява баланс.“ Четях нататък и си мислех: „Хм, аз май не съм точно такъв“ и после: „Не, определено не става дума за мен.“ Напразно се опитвах да открия у себе си нещо от това, за което говореше дамата, но стигнах до извода, че съм идеален пример за обратното. Четях нататък: „Ако например някоя сутрин шефът не ви поздрави и вие след това цял ден мърморите засегнато, значи не сте никак самоуверен и балансиран. А бихте могли просто да си кажете „Сигурно не ме е видял“ или „Кой знае какво му е на главата“ и след това да забравите за случката.“ Определено съм по-скоро от първия тип, неприятно.
В следващата статия се описваха различни ситуации и дейности, помагащи на мозъка да образува нови нервни окончания или пък вредящи му. Например: „изолацията води до хроничен стрес и страх от живота. Самотните хора често са депресивни, със слаби когнитивни умения и висок риск от алцхаймер и деменция. Страхът и депресията усложняват контакта с другите още повече и водят до задълбочаване на социалната изолация, дегенеративна спирала.“ Отново разпознавах себе си, наистина твърде неприятно. Въртях се в леглото. Завивката ми беше къса, ако се завиех отпред, се отвивах отзад и обратно. Нощта напредваше. Мислех си как в пет Пресли ще ми звънне, за да му отворя. А и тази часова смяна – щях да спя един час повече или по-малко? Изчисленията затормозиха допълнително уморения ми мозък . Чак към два и половина ми хрумна, че мога да защипя хавлията в прозореца вместо завеса. А е толкова елементарно. Изолацията явно си е казала думата. Мозъкът ми е като на овца. Две гънки. Пустиня. Мозъчен Марс. Алцхаймерът ме дебне зад вратата. Натъпках много навътре тапите за уши, сложих си и една шапка върху очите, за допълнително затъмнение. Някъде към три и половина съм задрямал за малко. Когато Пресли пристигна в шест часа, вече отдавна бях буден. Той беше с ярък малинен пуловер и изглеждаше като човек, прекарал нощта на летището и след това пътувал до Пловдив. Каза, че посрещането на знатния гост е минало по план и отиде да поспи малко. Излежавах се още час, след това правих гимнастически упражнения. При всяко второ замахване се удрях в някоя стена.
Когато Пресли се събуди, се отправихме на ранна разходка, градът беше празен. Разказа ми на две-на три, как е минало с Яманду. Оказа се, че е самоук китарист, едва ли не не знае нотите. И имал някаква почитателка – японка, която го преследвала по цял свят. Нищо чудно, да се появяла и на този концерт, защото била собственик на кон, който държала в България и периодично идвала да го язди. Изядохме по една баница и решихме, че не ни се разхожда из Стария град. Пресъл (така му викам) отиде да се вижда с някакви негови приятели, а аз се помотах мрачно още малко и се върнах в хостела. Бях в подтиснато настроение поради мои си, лични неща и нямах тонус за неделен туризъм. Дворната врата на хостела заяждаше. Въртях ключа насам-натам, натисках бравата, но не можех да отворя. Звъннах на момичето от рецепцията. „Добро утро, вратата не се отваря.“ „Ами тя си е така, трябва да я блъснеш малко.“ „Досега я блъсках, нищо не стана.“ „Блъсни я по-силно.“ „Блъскам я, нищо не става.“ „Ритни я в долната част.“ „Не става.“ „Ще стане, пробвай по-силно!“ Блъсках и ритах с цялата сила, на която бях способен. От съседния магазин „Березка“ ме гледаха все по-учудено. „Не става!“ „Добре, чакай ме там, идвам.“ Чаках цял час. Момичето най-после пристигна и на свой ред започна да блъска и да рита по вратата, но тя не се помръдна. Накрая дойде и собственикът (нервен италианец) и също започна да блъска с всичка сила. Вратата оставаше все така непоклатимо на мястото си. Цялото блъскане отне още час. Периодично предлагах да се покатеря през зида и да пробвам да отворя от вътрешната страна, но другите бяха заети да блъскат и не ми обръщаха внимание. Накрая просто го направих, покатерих се по високия два метра зид, скочих в двора, дръпнах вратата и тя се отвори. Италианецът, който тъкмо се беше засилил, влетя в двора и се вкопчи в мен, аз на свой ред се стоварих заднишком върху плочките, а тъмните ми очила прелетяха няколоко метра в елегантна парабола.
Пресли вече беше освободил своята стая и аз се преместих в нея, защото беше по-голяма и по-слънчева. Извадих китарата и започнах да свиря гами и технически упражнения, след което преговорих няколко пиеси. От свиренето настроението ми се подобри. Прозорецът гледаше към автобусна спирка, наблюдавах с интерес минувачите – едни просто минаваха, други спираха да чакат автобуса, трети просеха, четвърти питаха къде се намира еди-какво си, беше оживено. Към четири следобед си стегнах багажа и го отнесох в колата. Появи се А. и предложи да направим разходка из стария град. „Човече, моля те, само не стария град. Цял живот ходим само в тоя стар град“. Тогава на А. му хрумна да направим обиколка на тепетата. С бодра крачка започнахме да ги обикаляме. От всеки следващ хълм се наслаждавахме на морето от покриви и жужащите градски звуци. Накрая дълго гледахме залязващото слънце.
Пристигнахме в Културния дом тъкмо навреме за концерта на Яманду. В залата гъмжеше от китаристи. Всички се радваха да ме видят и ме поздравяваха за назначението в музикалното училище (мълвата беше стигнала чак до Швейцария). С някои не се бяхме виждали от почти двадесет години. Чувствах се като блудният син, завръщащ се в китарното лоно.
На сцената имаше постлан килим, върху него стол, а до стола малка маса с каничка мате. Организаторът на фестивала излезе и представи госта с няколко думи. Затаихме дъх, започваше. Яманду се появи. Беше възпълен, с отнесен поглед и с нещо като черна пижама или кимоно, допълващо се от огромен шал на пъстри цветя, който постоянно местеше напред-назад по себе си. Отпи глътка мате, настрои китарата и започна. Беше зашеметяващо. Слушал съм много големи китаристи, но това беше нещо различно, този човек свиреше с лекотата на истински гений. Композициите му, виртуозността, музикалността, сценичното му присъствие, всичко това не подлежи на описание. Излязох преди биса, защото просто не можех да поема повече. Във фоайето имаше масичка с компакт-дискове на Коста. Двама служители на културния дом си бъбреха край нея, в очакване на купувачи. Докато си избирах диск, вървеше следният диалог: „Тоя ся толкоз ли е добър бе, майна?“, „Ми знам ли, май вади добър звук“ „Е то това не е ли от китарата?“. Изпарете се бе, мижитурки, помислих си аз, и действително, те взеха, че излязоха да пушат. Бисът свърши и тълпата се втурна към масата с дисковете, истинско озверяло стадо. След броени минути не беше останал нито един. Самият Яманду се появи наметнат с шала и започна да дава автографи и да се снима с желаещите. Аз също се снимах и получих автограф. Вече се чудех, къде се губи Пресли, когато най-после и той се появи, стискащ някаква флашка с българска музика за Яманду. След известно размотаване застана на опашката от фенове, но погледът му блуждаеше и непрекъснато го предреждаха. „Пресли, давай по-организирано, моля те, чака ни магистрала, а аз въобще не съм спал снощи“, нареждах ги разни такива и го побутвах. Той все така продължаваше да стои с отнесен поглед и хората се предреждаха, жадни за снимки и автографи. „Пресли, ти си наред, давай!! Не ги оставяй да те предреждат!!!“ Започвах леко да се изнервям. Беше късно и наистина трябваше да тръгваме вече. Накрая Пресли се престраши, отиде при Коста и взе да му обяснява какво има на флашката. В този момент с писък отнякъде изскочи пищна азиатка с червено палто, изблъска Преслав и се метна на врата на Яманду. „Това явно е японката с коня“, предположи Пресли. Беше нарамила огромен чувал с подаръци. От торбата започнаха да излизат пакетчета чай, сладки с боб, сладкиши от кестени, спагети удон, шоколади с мача, сладки с ориз и какво ли не още. Почна да ми се изяснява защо Яманду е така добре-закръглен. Най-накрая всичко приключи. С Преслав и един мой ученик, който щеше да пътува с нас (ухапаният от лисица), потеглихме обратно към София. На първата бензиностанция спряхме, за да ям нещо. Взех си кроасан с резен сьомга. След малко се върнах и казах: „Абе я ми дайте и една баница“. После се върнах още веднъж за кафе и кола. Хапвахме и пийвахме до колата и обсъждахме концерта. Казах на Пресли, че повече няма да ме гризе съвестта, че не съм се посветил на китарна кариера, то просто не е било необходимо, нямало е нужда от мен. Творческите хрумвания от целия ми живот се съдържат само в една минута свирене на Яманду Коста. Пресли каза, че е на същото мнение. По целия път говорихме за концерта. Оставихме ученика ми на Плиска, оставих Преслав и се прибрах в нас. Наближаваше полунощ. Легнах си и този път заспах като талпа, нищо, че бях изпил половин литър кола и едно кафе.

Хонорар

Едно от малкото неща, които не съм си представял, че ще правя в тоз мой живот, е да получавам хонорар от в-к Стършел. Или стършелите вече не са това което бяха или в моите автобиографични брътвежи се е загнездила добре скрита политическа сатира, скрита дори за мен самия. Невероятно, но факт – вчера отново мой текст бе публикуван на втора страница на този иначе така-жилещ вестник. Е, какво пък, човек трябва да се адаптира към новото.
Паркирах колата на ул. Гладстон и изпратих смс за синя зона. Отправих се с неуверени крачки към Столична библиотека. Изпитвах леко неудобство от цялата тази работа и не можех да се освободя от него. Освен това бях отпаднал и ми се въртеше свят, имах нужда от наспиване, море, обяд.
Редакцията на Стършел изплаща хонорари всеки четвъртък от два до четири. 30 лв на текст. За 60 лв. съм склонен да загърбя всяко неудобство, глад и световъртеж, веднъж взел хонорара ще има да се гощавам и утешавам.
Влязох. Имаше гише, на което пишеше „Каса“. „Добърден, идвам да си получа хонорарите от вестник Стършел“, изломотих. Жената ме погледна изтерзано. „Не мога да ви помогна, това е касата на театър Възраждане“, каза тя. „Попитайте охраната“, добави с явно нежелание и отвращение. Господинът от охраната беше по-любезен, оказа се, че редакцията на Стършел е на около десет метра по крива линия. „Добърден, идвам да си взема едни хонорарчета, Венцислав Диков се казвам…“ думите излизаха от устата ми твърде нестройно и постоянно ме изненадваха. Касиерката мина на „ти“ без предупреждение. „Ще ми издиктуваш ли ЕГНето си моля те, толкова са ситни тия лични карти. Продиктувах. Адрес, жк, пощенски код. „Ето, сумата е малко по-различна от това, което може би си очаквал. Двадесет и три лева и петдесет стотинки.“ „А! Аха, ами да, аз мислех, че ще е малко повече, тоест така ми бяха казали, но не се притеснявайте, то и без това въобще не съм очаквал, моето включване е по-скоро инцидентно…“, започнах да бръщолевя аз. „Може би ще има компенсация следващия път“, каза касиерката. „Следващ път? Аха, ами не се притеснявайте, всичко е ок, колкото-толкова, аз и без това…“, говорех аз. „Шефът е в отпуска“, каза касиерката. Опита се да ми обясни нещо, което аз не разбрах. Може би ще има компенсация. Някога. Друг път. Тръгнах си с двадесет и трите лева и петдесет стотинки. Какво пък.
Обиколих площад Славейков с блуждаещ поглед. Какво да правя? Имах още време докато ми изтече единия час паркиране. Хрумна ми да си взема дезодорант и шампоан от DM, така и така ми е под носа. В този океан от козметика бих се удавил без съмнение, но аз си знам, търся дезодорант-стик на Alverde и също такъв шампоан. На щанда с мъжката козметика такъв дезодорант нямаше. „Извинете, имате ли дезодорант-стик на Алверде, не мога да ги открия“, провикнах се към облечена в черно дама с къса руса коса, която подреждаше шишенца. Тя очевидно нямаше представа и на свой ред се провикна към друга дама, облечена в бяла престилка. Настана голямо провикване. Междувременно аз се придвижвах из магазина и не щеш ли, попаднах точно на каквото търсех. Три вида део-стик на алверде, от серията унисекс. Продуктите на Алверде са много интересни. Има дезодоранти с най-неочаквани аромати, например водорасли и разни такива. Чудесно е, че са унисекс и че мога да си купувам от тях. Мъжката козметика е толкова тъпа. Всички продукти са черни, сиви или тъмно-сини и миришат на автършейв Жилет. Разгледах, нямаха от водораслите, но имаше хамамелис и ориз, лайка и още нещо си и био-лайка. Хммм, лайка? В това май няма нито грам мъжественост, май по-добре да заложа на ориза. В това време бялата престилка и Ани Ленъкс пристигнаха да ми помагат. Бялата престилка каза, че аз явно нещо съм се объркал, тъй като съм бил попитал за дезодорант „Алди“, пък те такова нещо нямали. Отговорих ѝ, че не съм попитал за дезодорант „Алди“ и че всичко е наред, тъй като вече съм намерил каквото ми трябва. Бялата престилка обаче не остана доволна от отговора ми. „Вие явно не сте го произнесъл както трябва и колежката не ви е разбрала“.
Бях клекнал пред тези две дами, на щанда за дамска козметика, заобиколен от розови шишенца и бурканчета. Жалка гледка, казвам ви. Време беше да покажа малко мъжественост, затова се изправих, с всичките си метър и девеtдесет, погледнах Бялата престилка с подкупваща усмивка и ѝ рекох: „Ако имам говорен дефект, се надявам да не е много голям!“, изговарях думите бавно, силно и ясно. Разбира се, това си беше чисто заяждане от моя страна, но понякога наистина не мога да устоя. Дори и да не знаех три чужди езика, колко ли може да се сбърка произношението на „Alverde”? Шегата ми не се прие добре, прие се по-скоро като заяждане, каквото си и беше. Бил съм казал „Алди“. Не, колежката ви е глуха явно. „Както и да е, нали намерих каквото ми трябва!?“ „Но ние в момента нямаме мъжки дезодоранти на Алверде.“ „Е добре де, тези тук не са ли унисекс?“ Дамите никак не ме подкрепяха в избора ми. Разправяхме се пред женския щанд, минаващите жени все-повече се заслушваха и заглеждаха и по челото ми започна да избива пот. Взех оризовия със сивата капачка и един шампоан против пърхoт и напуснах магазина.
Какво да ям? Наскоро чух, че някъде около Народния имало нов японски ресторант за бързо хранене. Безуспешно се опитах да го открия. Затова пък намерих някакво бистро в заден двор. Беше полу-празно, сенчесто и прохладно. Седнах. Сервитьорът беше вързал дългата си коса на опашка, а отзад напълно оплешивялото му теме прозираше през редките кичури. Това е странна порода хора, разглеждах го с интерес. От скромното меню си избрах супа-леща, домашни пържени картофи и салата. Щяло да стане бързо. Картофите – до десет минути. Чаках. Детето на сервитьора седеше само на съседната маса и периодично издаваше пронизителни звуци. Времето се търкаляше бавно. Пристигна салатата, но останалото се бавеше. Щеше ми се да си бях взел бележника и една химикалка, щях да мога да си подредя задачите за остатъка от деня и за следващите няколко, в главата ми е такъв хаос. Внезапно ми хрумна, че в смартфона би трябвало да има нещо като „тефтерче“. Действително, имаше. Даже има възможност да казваш на глас някакви неща и то да ги записва като бележки, колко забавно! Взех да правя проби с гласовото записване. Първо казах „Здрасти“, изписа се безупречно. Преминах към истинските задачи за деня. Трябва най-после да си взема хранителни добавки за ставния хрущял, но за целта трябва да питам леля ми как се казват. Издиктувах: „Леля, лекарства“. Изписа се „леля, лекар“ Явно не говоря достатъчно силно. Малко се притеснявах от хората на масата в дъното, но все пак пробвах още няколко пъти, все по-силно. Накрая стана.
Докато крещях на телефона си „ЛЕЛЯ, ЛЕКАРСТВА!!!“ лещата дойде. Беше се утаила на дъното, а отгоре имаше два пръста бистра водица, в която биха могли да плуват малки декоративни рибки. Абсолютно безсолна и без каквито и да било други подправки. Преглъщах без ентусиазъм. Десетте минути отдавна бяха минали, а от картофите нито следа. Явно ги правят наистина добре, щом толкова се бавят, мислех си. Изглежда това е специалитетът тук (защото лещата определено не е). Играех тетрис и сърбах. Паркингът ми изтече и се наложи да изпратя още един смс. Картофите дойдоха след половин час и бяха едни най-обикновенни картофи. Само че пресолени. Зверски. Изядох и тях, за да спре да ми се вие свят и да подсиля организма. Платих сметката и си тръгнах.
Следващата задача за деня беше да си взема новото колело от ремонт. Преместих колата извън зоните и се върнах пеша до бул. Левски, където се намира малка вело-работилница. Като казвам ново колело, имам предвид колелото, което си взех на старо, след като старото ми колело бе откраднато. Братята близнаци бяха в необичайно добро настроение, вероятно защото им се бяха отбили на гости двама печени вело-маняци и блажено си бъбреха за спирачки и вилки. Търпеливо изчкаках да обслужат майка носеща новозакупено детско колело с помощни колелца. Нещо с това колело не беше наред и майката тревожно се жалваше. Единият близнак ѝ обясни, че колелото всъщност не е италианско, както си е мислела, а само е сглобено в Италия и че всичките му части са от Китай и са пластмасови. Майката не изглеждаше особено щастлива. „Сигурно такова колело с метални части ще струва много по-скъпо?“, предположи тя. „Не, ние имаме и струват по-евтино от вашето“, довърши я близнакът с един удар. Жената си тръгна покрусена, бутайки пластмасовата бракма.
Дойде моят ред. Колелото беше добило доста по-приемлив вид. Поинтересувах се, могат ли да ми предложат нещо за заключване, което наистина да върши работа. Всички започнаха да се хилят. Нямало такова нещо. Стоиш си до колелото и тва е. Единият от печените велосипедисти разказа, как миналото лято като обикалял с хубавото си колело по морето, го облепил с хартиено тиксо, залепил му дъвки и го намазал с гнили банани, така никой не го пипнал с пръст. Другият му предложи следващия път направо да го намаже с лайна. След това извади да ми покаже една титаниева верига или нещо подобно, Заключваше се с огромен катинар и тежеше няколко килограма. Струваше сто лева.
Тръгнах си без система за заключване. Минах през НДК, където последната отстранена скулптура от злощастния паметник висеше от крана и унило се поклащаше насам-натам, наобиколена от подсмърчащи архитекти, озадачени чужденци и и обикновенни зяпачи.
Малко по-късно с Т. пиехме кафе в бабешката сладкарница на Пиротска. По улицата мина Влади Христов и се спря да побъбрим. Разказах му, за странното недоразумение с хонорарите, тъй-като именно негова беше инициативата да публикувам в Стършел. Каза, че щял да проучи случая. Вече не се впечатлявал от нищо в тази държава. Каза, че отивал на концерт на Депеш Мод, не помня къде. „Where’s your revoluuuution”, изпях аз. Депеш Мод отдавна не са това, което бяха, каза Владо. Така е, от 93та насам са гола вода, съгласих се аз. Не останаха вече добри музиканти, всички измряха, отбеляза Владо. Да, само аз останах, пошегувах се аз. „Дано скоро си намериш мениджър, че да имаш пари за море“, продължи шегата Владо. „Ха дано, че ако разчитам на хонорарите от вестник Стършел далеч няма да стигна“. „С двадесет и три лева можеш да стигнеш най-много до Айтос, ще трябва там да караш отпуската“, каза Владо.
На път за нас си купих пет вестника „Стършел“ с последните три лева от хонорара.

За мишките и котките и хората

Обичам да забелязвам малките неща, които ме правят уникален. Да си един от седем милиарда не е лесно и всеки скромен повод за уникалност ме изпълва с тиха радост. Например, точно преди една година на 14 юни по обед се намирах във високоскоростния влак от Париж за Лион и с огромно удовлетворение ядях шестте сандвича с яйце и авокадо и си наливах от термуса вряло кафе, които бях приготвил в 6 часа сутринта у нас в Драгалевци. Убедеността, че съм единственият човек на този свят, който си е сварил кафето в Драгалевци и го е изпил във влака от Париж за Лион предизвикваше на лицето ми широка усмивка на блаженство. Дори когато пропуснах да сляза на Лион не се потиснах особено, тъй като продължавах да си наливам кафе от термуса през всичките последвали часове на висене по гари и возене в претъпкани регионални влакове.
Е, тазгодишният ми рекорд е от по-различно естество. Вероятно пак съм единственият човек в света, който…. е метнал умряла мишка на собствения си балкон. Цялата работа е, че от известно време насам, котките ми ежедневно се отблагодаряват за грижите, които полагам за тях, с умъртвени мишки. Всеки ден средно по две, пред входната врата. В най-различни стадии на разпад. Съответно, какво друго ми остава, взимам метлата и лопатата, събирам поредната мишка или каквото е останало от нея и я отнасям до някой възможно по-отдалечен храст покрай оградата, където я оставям на природните стихии. Въпросът е, че говорим за средно по две мишки на ден в продължение на седмици. Ежедневните разходки с миши вътрешности в лопата започнаха да ми доставят все по-малко от първоначалната радост. Изхитрих се. Извървявах само половината път до оградата и оттам мятах мишите останки по посока на съответния храст. Разбира се, мишките рядко се приземяваха където бях запланувал, но какво пък, двор голям. Вчера деградирах окончателно. Изминах само два метра покрай къщата и изпълних без капка изящество ежедневното сутрешно мятане на мишка с лопата. Мишката излетя по твърде сгрешена траектория и след кратък полет лишен от каквото и да било изящество се приземи на балкона. Честито, вече съм първият човек от седем милиарда, метнал умряла мишка на собствения си балкон. Налага се да стана и първият, който ще я вземе от там и ще я метне още веднъж по посока на оградата, а пък тя на свой ред ще е първата мишка, извършила цели два безмоторни полета в умряло състояние. Но този пореден предстоящ рекорд не ме изпълва с радост и трепет. Направо го отлагам, а мишката лежи ли лежи на балкона и е все така умряла.

Кратка разходка до Лакатник

Царят на сутрешното мотане. Мотане, мотане, мотане. В три часа бях на бензиностанцията. Заредих за 20 лв. и се наредих на огромната опашка на касата. Две горива, седмична винетка и ето тези дъвки. Ще трябва да изчакаме първо да се зареди едното гориво, заобяснява касиерката, за винетката се плаща отделно, продължаваше да дърдори касиерката, а нетърпеливи чакащи на опашката след мен цъкаха с език и се чудеха защо не им идва реда. Въведете вашия пин код. Моля номерът на колата ви. Моля въведете пина отново! Дъвките и тях ли с карта ще ги плащате? Ами ъъъ, да и тях. Имах общо осем лева в брой и реших да ги запазя, в случай че в магазина в Лакатник неистово ми се прииска да си купя лимонада, етър или обикновенни бисквити. А и знае ли човек. Абе какво става тука, каза един господин, ето за шеста колонка, метна десет лева и изчезна. След него и останалите взеха да се пресягат и да оставят кой по десет, кой по петнадесет. Настана суматоха. Касиерката запази самообладание. Беше огряна от следобедното слънце и като че изпаднала в леност. С банковите преводи човек трябва да е много внимателен, обясни ми тя като на свой човек. Накрая в паничката за пари се валяха маса касови бележки, за банкови трансфери, за дъвки, за винетки и какво ли не още. Взех една и я загледах. Пишеше 200 лв. Хм, тази не е моя. Без много да му мисля я метнах в кошчето за отпадъци пред касата. Довиждане, приятен следобед. Вече е три и половина, мамка му, колосално се замотах. Има ли антифриз? Не, почти празно е. Върнах се и след още един банков трансфер се сдобих с антифриз готов за употреба. Най-после потеглих. Настроението ми се оправи светкавично. Слънцето грееше право в прозореца. Печах се, слушах Hector Zazou & Swara и изпадах в еуфория. Да отида сам до Лакатник в четвъртък късно следобед беше една невероятно добра идея! Околовръстното при Горна баня е в потресаващо лошо състояние, дупка до дупка. Светофари, камиони, автокъщи. След разклона за Банкя – рязък контраст: чисто нов участък от пътя, три ленти, изрядна маркировка и огромни табели. Толкова беше изрядно, че чак се шашнах и вместо да сбъркам отбивката и да тръгна към Мировяне както правя обикновенно, отбих още по-рано и отпраших към Волуяк. Така няма да стигна и до утре сутрин. Обаче е слънчево. Слушах индийска музика на отворен прозорец и ми беше гот, не ме интересуваше нито кога ще стигна, нито къде. Имах един съученик, с място във Волуяк. Баща му имаше огромни мустаци и отглеждаха ягоди сорт София. При Волуяк направих обратен, върнах се на околовръстното, подминах отбивката за Мировяне безмилостно и завих този път където трябва, за Своге. Кеф, кеф, кеф. Пътят – само мой. Минах под огромна светеща табела, на която пишеше “DRIVE CAREFULLY, THERE IS SOMEONE WHO LOVES YOU!” Уау! Явно много народ изхвърча по завоите. Но аз не бързах. Никой не ми дишаше във врата и карах все по-бавно, отправяйки кратки погледи към огряните хълмове, къщичките тук-там и пенливия Искър. На една поляна до пътя правеше неясно какво малък пътнически самолет с липсваща опашка. Харесват ми смелите дизайнерски решения в този край. При Реброво качих един чиляк на стоп. Човечецът каза, че чакал от четиридесет минути. Сутрин било много студено. Слънцето изгрявало едва в девет. Говореше много неясно на някакво местно наречие. Аз къде отивам? До Лакатник? Познавам ли еди кой си. Не познавам никого, отивам на разходка. В колата взе да мирише на алкохол. Човечецът сподели, че бил настинал. Нямало дръвца. Нищо нямало. Немотия, мизерия. Аз щом съм от Лакатник познавам ли бай еди си кой си? Не? Не съм от Лакатник? Ааа, извинявай, много извинявай! Оставих го в Своге. Подминах други двама мораво-червени чичовци-стопаджии. За днес съм си изпълнил дълга. Пристигнах в селото чак в пет и половина. Слънцето аха да залезе зад близките възвишения. Защо трябваше да се мотая чак толкова? Аз съм един много странен турист. Както и да е. Реших да се поразходя около час и да се връщам. Нямаше жива душа. Ниските слънчеви лъчи огряваха вадичките и белите камъчета по пътя извънредно красиво! Спирах на всеки два метра и снимах вадички и камъчета. След много спирки и снимки, стигнах едно място нагоре в гората, където има къща и кучета. Кучетата се разлаяха като бесни, после млъкнаха. Стъмваше се. Черни клони, небе. Тихо, топло. Връщам се. Човек дои крава и ѝ обяснява да стои мирно.
В седем бях при колата, пълен мрак. В девет бях вкъщи и вечерях. Гледах филм до средата и легнах.
Тази сутрин. Закуска и кафе край лаптопа. Скролвам в несвяст. Един приятел е постнал нещо за някакво смути от киви, което не било струвало еди колко си, ами незнам колко си, тоест са му изтеглили 900 лв от сметката, вместо ъъъ, девет. Човекът обаче пазел бележката и оправил работата. В този момент ми светна сигнална лампа. Какви бяха тия двеста лева вчера? Отворих си онлайн-банкинга и ХЛЪЪЪЦ!!! Точно това е станало! Заредил съм за двеста лева, вместо за двадесет! Изби ми студена пот по челото. Точно когато събирам всяка стотинка ли трябваше да стане тази издънка. Звъня на Боян, който е мъдър като Бухала от Мечо Пух. Така и така ъъъ, издънил съм се, изхвърлил съм бележката, какво да правя? Отивай в бензиностанцията, каза Боян. А? Ама аз тука, кафенце, закусчица, тъкмо запалих печката… Отивай в бензиностанцията веднага, каза Боян. Отивам. По пътя си представям, как ровя из тонове изхвърлени касови бележки. Касиерката беше друга. Обясних какво е станало и взех да соча като обезумял към тясната дупка на кошчето за боклук: Тук, тук я изхвърлих! Жената ме гледаше със съчуствени, топли очи, като на Норма от Orange is the new black. Дойде управителката и каза, че имат дубликати на бележките. Каза, че ще оправят работата. Каза, че и да не съм бил отишъл, щели да се усетят и да я оправят, не им било за пръв път. Бях благодарен, все-едно са ми направили някаква огромна услуга. Може ли да Ви прегърна? Управителката си записа моя телефон, за всеки случай. Дадох й визитка, ако й дотрябват уроци по китара, някоя композиция за камерен ансамбъл или абстрактна живопис с неясно предназначение.

Относно прахосмукачките-чудо

– Добър вечер, важно ли е за вас опазването на околната среда?
– Добър вечер, важно е, ама вие откъде ми имате телефона?
– През годините нашата фирма е събрала много контакти.(незадоволителен отговор)
– Ако ще ми предлагате разни препарати направо да ви кажа, че нямам интерес, обяснявам с възможно най-напевен глас.
– Но господине, нашата фирма не предлага препарати, дружески и също-така напевно издекламирва дамата. А страдате ли от някакви алергии? (Анкетата продължава)
– Аха, значи все-пак става дума за прахосмукачката за 3500 лв., радостно изгуквам аз.
– Не, господине, нашата фирма не предлага прахосмукачки!
(Все-така любезна и търпелива, удивително!)
– Хммм, защото тук преди време дойде един господин, който дълго и упорито се опитваше да ми продаде прахосмукачка-чудо за 3500 лв.*
– Добре господине, вие явно си имате вашата гледна точка, изключително любезно каза дамата и ми пожела приятна вечер.

*Преди около три години. Обадиха се по телефона и ми зададоха същите невинни въпроси за околната среда и алергиите. Седмица по-късно ми се обадиха отново с радостната новина, че ще получа специален подарък понеже съм бил така отзивчив и любезен по време на анкетата за околната среда. Био-препарат за почистване. Е, какво пък, да заповядат да ми го подарят този подарък, казах аз. Появи се много нещастен на вид господин, който всячески се опита да ми продаде прахосмукачка-чудо за 3500 лв. Можела да пере килими, да смуче бактерии, подобрявала въздуха и даже можеш да миеш стените с нея. Не, не и не, казах му аз, не я искам! Ако ми се намираха излишни 3500 лв. щях да си купя кола, добавих с лъчезарна усмивка. Човечецът съвсем посърна, каза че бил нов в тая фирма, всички му отказвали и не издържал вече. Вероятно щял да се откаже. Изказах му моето искрено съчувствие. Известно време си говорихме за коли. Леко поободрен, човечецът се застяга да си ходи. Живо се поинтересувах къде ми е подаръка-препарат. Оказа се, че препаратът го подарявали само вслучай, че си закупя този апотеоз на прахосмукачното изкуство. Ако ли не, мога да получа съвсем символичен подарък. Символичен или не, искам си го, казах аз. С гузен поглед той извади от дисагите си комплект малки и много грозни дървени лъжици в найлонов плик. Това беше то. Приех подаянието и го съпроводих до вратата, с пожелания да намери нещо по-смислено, с което да си изкарва прехраната.)

Майстори и скеле

Вчера. Триумфалният ден, в който най-сетне новата бригада трябваше да започне работа по станалата вече световноизвестна наша фасада. То не бяха отлагания, не беше ей-сега, след една седмица, утре, вдругиден, в по-другиден, след два дни, след три дни, в понеделник, вече твърдо, вторник – идваме! И действително, в 10:00 пристигна камион и стовари скелето в двора. “Ще заскеляваме!!”, обявиха майсторите енергично. “Само да довършим малка дреболийка еди-къде си и веднага се връщаме!” И изфирясаха яко дим. Остана един плах човечец седящ на стол, който по неясна причина трябваше да е тук, докато те вършат другата работа. Денят неусетно мина. Човечецът седеше ли седеше. По някое време му дадох едно списание. После още едно. Периодично го снабдявах с четиво. Към четири заваля. Човечецът примъкна стола под осемдесетгодишния лъжекипарис и продължи да чете. Дъждът ръмеше тихо, докато той кротко изчете две GEO, един National Geographic и три Knowledge. Гледката беше толкова дзен, че си пуснах изпълнение на японска флейта Шакухачи. В пет вече валеше проливно. Бригадата се появи, подбра човечеца и си замина без обяснения. Аз и скелето останахме сами в дъжда. Всичко е един безкраен сюреализъм на този свят.

Събудих се сам в елховата горичка

Събудих се сам в елховата горичка. Безплодното чудене да тръгвам ли, да не тръгвам ли, ако тръгвам – накъде и защо, какво да правя с живота си като цяло и тн., беше рязко изместено от друго чудене – къде да разреша физиологичната си нужда, появила се без да пита. Десет минути пеша до вмирисаните тоалетни на къмпинга, в храсталака до шосето, или е възможно да изчакам докато си събера багажа и се добера до селото.

Не, не е възможно. Разходих се до храсталака край шосето. Уви, има видимост от 360 градуса. След известно безрезултатно търсене на локация се отправих с неохота към официалното място.

Дотам и обратно имах достатъчно време, за да взема окончателно решение, вдигам гълъбите. Не само това, ами трябва да изпратя М. в 18:30 на летището. Изпълзявайки по черните коловози на къмпинга срещнах Т., стискащ две чаши кафе в едната ръка и куп други неща в другата. „Не ми казвай, че си бил тук през цялото време и сега си тръгваш“, каза Т. Обсъдихме, как е възможно да не сме се забелязали в един толкова малък къмпинг, както и някои други неща, като сложността на връзките, времето през ноември и егоизмът като основна пречка за просперитет. „Неочкавана, но стойностна среща в осем сутринта, каза Т.“ Известно време се чуди какво да ми пожелае, от което ситуацията в живота ми да се подобри поне малко. Продължих да катеря вълнообразния черен път, с потъналата в прах моя кола.

Следваща спирка при Димо. Време беше да изям ритуалните пържени филии. С мазни ръце включих лаптопа и заразглеждах трескаво снимките на петдесетина малки картини. Трябваше да избера кои от тях М. да вземе в Япония. Собственичката на един тибетски ресторант в Токио ми е почитателка и иска да излага мои картини в ресторанта. Къде точно ще ги закача между всичките тибетски финтифлюшки е отделен въпрос. Налагаше се също така да се обадя на К. от ателието за рамки и да му поръчам да направи рамки за въпросните картини, които да са готови до следобед, за да мога да ги взема и да ги сложим на картините. С К. проведохме няколко телефонни разговора, в които му диктувах размери, а той на мен – цени. В крайна сметка реших, че всичко това е прекалено сложно и се отказах. Доядох филиите.

Последно преди да потегля се налагаше да зазимя една къща в селото. Къщата, където се предполагаше, че съм отседнал. Само че аз не бях, поради кукуригащи петли в съседския двор и някои други дразнители. Съседът Дончо беше обещал да ми помогне със зазимяването, но го нямаше никакъв. Трескаво се щурах напред-назад, опитвайки се да не забравя да свърша нещо важно. На всеки пет минути ходех до оградата на Дончо и го търсех с тревожен поглед. Най-накрая жена му се появи и любезно му се обади по мобилния. Дончо ми обясни по телефона какво трябва да направя. От цялото обяснение не разбрах нито дума. Влязох пак в къщата, спрях централно водата, отворих всички кранове и отвих меките връзки на бойлера. Ако изобщо разбирам нещо от нещата, това ще да е то. Изключих и тока, пуснах кепенците, всичко е наред, май мога да тръгвам вече.

Наближаваше единадесет, когато се озовах на бензиностанция Лукойл при Царево. Пробвах да поизчистя колата. Прозорците бяха толкова мръсни, че след всяко измиване оставаха все така мръсни. Забавих се вече ужасно. Карах бързо до Бургас, където отново спрях на бензиностанция. Трябваше да купя масло за да долея в мотора, но какво? Вдигнах на крак цялата бензиностанция, да умуваме какво масло ми трябва. Винаги изхвърлям предишната опаковка, без да помисля, че после пак няма да зная. Още половин час мина и на тази бензиностанция. Качих на стоп симпатичен младеж прибиращ се към София. По пътя се опитвахме да намерим общи музикални вкусове, но уви, не ги намерихме. Движехме се бързо и аз отново бях убеден, че ще пристигна навреме. Някъде около Ямбол късметът ме напусна. Под новопостроен мост беше паркирана полицейска кола и хоп, вдигнаха червената палка. Спирачният ми път беше поне сто метра. Полицаите поеха към колата с бавна крачка. По-старшият полицай се представи. От шума на преминаващите коли едвам го разбирах какво ми казва. Поиска талона на колата, контролния талон и шофьорската ми книжка. Всичко беше наред. След това пожела да види гражданската отговорност. Тя тъкмо беше изтекла. Обясних му, че я плащам на вноски и ще си ползвам гратисния период. Дотук добре. „Моля да ни покажете винетна такса.“, каза полицаят. „Моля?“ „Винетната ви такса, господине.“ „Ама аз съм с годишна винетка?“ „Да, само че е за 2015та година, моля последвайте ме.“

Полицейската кола се виждаше като мъничка точица в далечината под моста. Крачех бавно след полицаите и им разяснявах мелодраматично, как не е било нарочно и колко съм артистичен и разсеян. Първата им работа когато пристигнахме, беше да ми връчат дрегера за алкохол. „Духате равномерно – силно около десет секунди.“ Дрегерът отказваше да се задейства. Обяснявах дружески на полицаите, че така и така, поне нямам навика да пия сутрин. След няколко неуспешни опита, накрая машината тръгна и се установи, че действително не бях пиян до козирката. „Господин Диков, ще трябва да си понесете санкциите, каза старшият, седна в колата и започна да пише акт. С младшият стояхме зад колата и чакахме. Автомобилите профучаваха с бясна скорост на един метър от нас, шумът беше изнервящ. За пореден път попитах полицая, дали са сигурни, че винетката ми е от 2015та година. „Тази година годишните винетки са зелени“, сговорчиво отговори той. „Вашата е червена.“ Известно време мълчаливо наблюдавах преминаващите коли и проучвах винетките им. „Ама и на други коли са червени!!“ „Не, тези са розови. Има зелени, лилави и розови. Вашата е червена, защото е от миналата година“. все така търпеливо поясни полицаят. Отказах се да настоявам повече. Времето се точеше безмилостно бавно. Колегата му вътре в колата пишеше ли пишеше. „Ама много пишете бре!“, подхванах отново разговор след малко. „Пишем, има много неща, които трябва да бъдат описани в протокола.“ „Това трябва да е много досадно за вас?“ Полицаят изглеждаше предан на служебния си дълг и не сметна, че е досадно. Другият продължаваше да пише в усамотение. Отвреме навреме проверявах, дали не е задрямал. „Как е по морето?“ този път ме заговори младшият. „Водата топла ли е още?“ , „Идеална е!“, усмихнах му се мило аз, а наум се проклинах заради винетката и всичко останало. Най-накрая старшият ми връчи акта, прибра контролния талон и ми каза да си го получа след един месец в КАТ, след като заплатя съответната глоба. Пътуването продължи без инциденти. Взех М., закарах я до летището и се прибрах, по живо по здраво. Вечерта се обади моя позната, живееща в Хамбург и ме попита, дали ще мога да ѝ взема някакъв документ от КАТ към края на септември. Казах ѝ, че точно по това време ще имам работа там, така че да не се притеснява. Два епизода Breaking Bаd преди лягане и се надявам, че утрото ще е по-мъдро.

Как работи вселената

Прибирам се снощи по късна доба и решавам да се разтуша с малко телевизия. По BBC върви филм за вуду-лечители в Уганда. Угандчанин с интелектуален вид обяснява, че въпреки че е бил изцерен от вуду-лечител, продължава да е малко скептичен към цялата тая работа. В това време на заден план вуду-лечителят с бежов костюм коли черен петел и облива с кръвта му обсебена от духове дама на средна възраст. След този така увлекателен филм продължавам с паранормалната тематика и гледам за втори път Red Lights, където Робърт де Ниро чете мисли, лекува от разстояние и огъва лъжици, та пушек се вдига. За финал решавам да се приспя с поредицата How the Universe works?. A bunch of mad scientists обясняват разпалено за Големия взрив, в комбинация с главозамайващи дигитализации. След цялото бръщолевене продължавам да не мога да схвана какво аджеба е имало преди тоя голям взрив и ако е нямало нищо, то откъде се е взело всичко тогава? Учените и те се питат същото и отговарят по следния начин – колкото и да е невероятно, законите на физиката го позволяват. Е, сега вече ми се изясни, ще мога да спя спокоен.
Следващият епизод е за черните дупки (Прави ми впечатление, че анимацията е досущ като в Interstellar) Като за начало, този път май схващам малко повече. Ясно е, че се образуват от умиращи звезди, това с изкривяването на времето да речем, че и него мога да го смеля. Хоризонтът на събитията също ми се изясни, спагетизацията е фасулска работа. Добре! Обнадежден съм. Стигаме до сингулярността: В центъра на черната дупка всичко се събира в „безкрайно-малка-точка-с-чудовищно-голяма-плътност“. Е, това ще се направя, че не съм го чул, мисля си, докато беловласият учен от азиатски произход, който се кипри в почти всички такива филми палаво пояснява: „Тук законите на физиката престават да действат, а времето практически спира“. След него и останалите луди гении заявяват, че законите на физиката в черната дупка не действали, сякаш това е съвсем-нормално. Чудя се, как е възможно някой толкова самодоволно да ти казва, че в действителност си няма и идея за какво става въпрос. За финал отново нещо разбираемо: черните дупки били относително малки – около 20 мили в диаметър. Я, че това е все-едно от тук до Радомир, виж ти. Имало обаче и друг вид черни дупки. Те били малко по-големшки така, колкото Слънчевата система например. В центъра на нашата галактика Милки Уей се кипри точно такава една дупка-мастодонт (Завършваме филма с оптимизъм).
Тътрейки крака към кревата, за пореден път се опитвам да осмисля мащабите на космоса. Лошото е, че колкото и да ми е интересно, обикновенно забравям по-голямата част от информацията, но нека да видим: До Луната се стига за четири дена, до Марс с попътен вятър за половин година. До Юпитер май трябваха към 18 години със сегашните технологии. От единия до другия край на галактиката са 100 светлинни години, ако правилно съм запомнил какво обясняваше Артър Кларк в Среща с Рама. Съседната галактика Андромеда е дълга 200 светлинни години. Решавам да се довърша с един удар: колко беше голяма Канис Мажорис? Имаше едно филмче в ютюб, където на фона на драматична музика сравняват небесните тела по големина. Тръгват от Луната и стигат до Канис Мажорис, като си спомням, че особено много ме беше впечатлило сравнението с пътническия самолет. Ако пътнически самолет лети по екватора на Канис Мажорис с 900 км/ч., колко време ще му е необходимо за да я обиколи? А де? Колко беше? Не беше ли една година (мия зъби). Ако е една година, това не е чак пък толкова страшно. Мога да си го представя, може би. Ще си лягам.
Абе не. Не беше една година. Не мога да заспя. Ставам, пускам компютъра, влизам в youtube, написвам „You are not the center of the Universe”, намирам филмчето, превъртам до Канис Мажорис, пускам.
Малка грешка. Хиляда и сто години. Хиляда и сто години, тоя пътнически самолет ще си обикаля като гламав около огромната звезда. Това е почти от Хан Аспарух досега, мамка му. Не, нищо не съм схванал, не, никога няма да мога да си представя каквото и да било, мащабите са смазващи. Ние сме едни нещастни мравки, на нашата мравешка планета, в нашата мравешка Слънчева система, в нашата мравешка Галактика и сме обречени да си останем такива. Дълбоко се подтиснах. Бе възможно ли е наистина да е толкова голяма пък тая звезда? Създателят на филма откъде знае? Решавам да прочета коментарите към филмчето, с надеждата, че ще има някое скептично становище на голям разбирач. Я да видим, някакви хора питат откъде е взел саундтрака, други изразяват почитанията си. Господ е създател на всичко, обясняват няколко от коментарите войнствено. Хм. Не че съм фанатизиран атеист, но да обясняваш с Господ всичко за което още няма смислено обяснение, е още по-дразнещо-самодоволно, от обяснението на физиците, че законите на физиката допускали от нищото да се пръкне всичкото. Поне учените мислят и то здравата, докато ако разчитахме на тия с Господ, още щяхме да живеем в сламени колиби и да развяваме дълги бради край стадо овце. Следва коментар “You’ve missed Uranus!” Очевидно авторът е пропуснал една планета, голям прас. Това по никакъв начин не попречва на внушението на филмчето. “Where is Uranus!?” – следващ коментар на някакъв досадник. Добре бе, явно по цял свят хората държат да са дребнаво-досадни и тотално пропускат съществените неща. Именно така водим света към унищожение. “Where is Uranus!!?” – трети досадник се присъединява към хора. Тъкмо да се отчая напълно от човешката раса, се вглеждам в следващия коментар – „Where is your anus?” Ха! Някой най-после ги сложи на място тия уранисти. Преобразувах цялото напрежение от необятността на вселената в гръмовен смях. Едно е сигурно, колкото и да са огромни и отдалечени тия звезди и планети, по нещо ги превъзходжаме хилядократно – по чувството за хумор! Ако ще Канис Мажорис да е на пет дена път с камили, да е голяма като тиква и да бълва огън и жупел, съм сигурен, че не е способна да роди такава смешка – Where is your anus, ха-ха-ха! С облекчение се завърнах към човешките мащаби. От Земята по-големо нема! Лека нощ.

Следобедът на един Фавн

Сряда. Останах без хляб и отидох с колата до Била в Симеоново. Любимите ми кокосови кейкчета бяха разположени стратегически, взех две кутии. Уж, за да имам с какво да почерпя ако някой ми дойде на гости, но всъщност ми беше пределно ясно, че ще прекарам остатъка от деня и целия следващ ден в ядене на кокосови кейкчета и пиене на кафе. На връщане колата се държеше странно. Губеше мощност все-повече и последния баир едвам го взе, ръмжеше и миришеше лошо. Обадих се на съседа Къци (гениален авто-реставратор) и изказах авторитетно предположение, че проблемът е от свещите. Когато имах Трабант, казах аз, той се е държеше по сходен начин ако му е изгоряла едната от общо двете свещи. Къци пристигна за оглед и още по-авторитетно установи, че нямам съединител. Ще струва триста и неясно-колко лева и съм без кола до събота.
Прекарах известно време на двора, замислено режейки трупи с бензинова резачка.
Прибрах се и научих две интригуващи новини: вероятно ще имам изложба през февруари и също така концерт във Франция. Почувствах се като птицата Феникс, възраждаща се от пепелта. Остатъкът от вечерта премина в лежерен чат.
На следващата сутрин съседските багери бодро ме разбудиха, както правят всяка сутрин от две седмици насам. Запалих камината. Пуши лошо, ще трябва отново да викам бат Гочо, който срещу сто лева отново нищо няма да направи. Инсталирах се пред компютъра, с кокосов кейк и кафе. Известно време обсъждане на интелектуалния потенциал на човечеството. Работата не е розова.
Пристигна Руми, единствената ми ученичка по китара и ми връчи буркан с мед. Трябвало да си подсладя малко живота. Тя беше във върховна форма. В рамките на един урок успя да проумее какво са септакордите, мажорен и минорен лад, ауфтакт и как се акомпанира блус. Реших да проявя великодушие и да й покажа как да научи баладата на Бионсе, за която ме врънка вече трети урок. След урока продължих с кокосовите кексчета и кафето. Следобед потеглих към града с автобус. В 64 винаги пътуват едни много обрулени от живота хора. Опитах се да слушам музика, но от слушалките не се чуваше нищо. Пътувахме безкрайно. Стана ми лошо. Започнах да се потя и да пребледнявам. Дали не е от прекалено многото кафе и кокосов кейк? Точно преди да колабирам, автобусът триумфално спря пред Центъра по хигиена. Отидох да преподам другия си частен урок, който е по рисуване. Девойката изяви желание да рисува есенен пейзаж. В рамките на един час слушахме Джо Кокър по Джаз Фм и рисувахме есенен пейзаж. Баща й е твърдо решен да купи от мен малка пластика (седнал човек) и отказва да му я подаря. Досега не съм продавал пластики, колко да му поискам? Тя е със счупен крак и липсваща ръка, но на него точно така му харесвала. Купил си е мраморна плоча, върху която ще я залепи със силикон. Поисках сто и петдесет лева. В последствие ми се видя много за тази развалина, май ще намаля на сто.
След урока отидох до тайния гараж, където се помещава моето колело и с него продължих към зала България. Предстоеше ми да чуя Бела Барток, втори концерт за пиано и оркестър с Анжела Тошева и Софийска Филхармония. Още едно произведение, което не е изпълнявано в София от четиридесет години. Анжела Тошева изсвири блестящо този нечовешки труден концерт, Софийска Филхармония се представи достойно под диригентството на съвсем приличен и учудващо симпатичен за диригент унгарец (Особено брас-секцията, която в тази психеделична какафония има сериозна роля). Не си спомням отколко години не бях поздравявал някого искрено и не си бях тръгвал от класически концерт в приповдигнато настроение.
Сестра ми се тревожеше за мен. Как ще се прибирам? Не искам ли да спя при тях? А да ме закарат до Хладилника? Казах й въобще да не се притеснява, известно време въртях племенницата си насам-натам из въздуха и потеглих на среднощна разходка из центъра, която както обикновенно завърши в Мимас на Любен Каравелов. Поръчах си салата от магданоз и нахут с фул, което е нещо като боб. Известно време блажено ядях, наобиколен от млади джихадисти. Поради доброто ми настроение и многото магданоз, ме осени идеята да се завърна в Драгалевци на колело. Нещо, което не би ми хрумнало при едно по-обичайно стечение на обстоятелствата. Първият отсег по Черни връх взех с известен зор. Сетих се, че имам музика. Под звуците на Хъдсън проджект карането потръгна и даже по едно време изпреварих друг велосипедист на баира. Очевидно съм в несравнимо по-добра форма от последното качване с колело до Драгалевци, което беше преди десет години. В този проект Джон Абъркромби свири учудващо добре. Защо не съм му обръщал внимание досега? Саксофонът на Боб Миндзър също много ми допадна, истинска наслада. Дълго соло на бас-китара на Джон Патитучи, както винаги съм скептичен относно качествата на бас–китарата като джазов инструмент. Добре че после мина на контрабас.
На кръговото на околовръстното въртях бавно и с облекчение, като придържах кормилото с върха на пръстите си. Тъкмо се бях сетил как Бах изминавал пеша над сто километра, за да чуе концерт на Букстехуде (все забравям между кои два града е циркулирал, но да приемем че са били Лайпциг и Дрезден). Търсейки приликите и разликите между мен и Бах, преминавах спокойно по втората пешеходна пътека, когато голямото черно ауди, което уж ме изчакваше, внезапно рязко потегли и наби спирачки на милиметри от мен. Всички застинахме – аз, младият брадясал шофьор и приятелката му на съседната седалка се гледахме мълчаливо цяла вечност. Думите бяха излишни. Беше ясно кой е олигофрен и кой не е. Опитах се да продължа нататък, но установих, че веригата ми е паднала по някакъв много идиотски начин. Наложи се да пренеса на ръце колелото до Фантастико, за да го разгледам на светло. Докато клечах и ръчках веригата си представях, как се появява служител на магазина и ми казва „Не можете да си оправяте колелото тук“, Защо постоянно си фантазирам такива идиотщини? Изкачих се до Драгалевските гробища и оттам продължих пеша. Вървях нагоре по Лешникова гора, драгалевското Шанзелизе. Луната грееше силно точно отпред. Черният силует на планината, звезди, тенор-саксофон. Съвсем сигурно не съм се чувствал така от много отдавна. От мнооого отдавна. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се развали съединителя.
Последен участък в пълен мрак по улица Крайречна. Прибрах се в обетованата земя. Общо време – един час от Попа, включително аварията и пешеходния участък. Котките ме посрещнаха с мощно мъркане и известно време ги чесах по коремите. Доядох кексчетата и допих кафето. 0:09h
P.S. Два епизода Гъмбол преди лягане. Нечовешко. Смях до припадък.
P.S.2 Утре (петък) съм на Алфред Шнитке. Тъкмо ще засека за колко време стигам с колелото от горе до долу.

Как работи вселената

Прибирам се снощи по късна доба и решавам да се разтуша с малко телевизия. По BBC върви филм за вуду-лечители в Уганда. Угандчанин с интелектуален вид обяснява, че въпреки че е бил изцерен от вуду-лечител, продължава да е малко скептичен към цялата тая работа. В това време на заден план вуду-лечителят с бежов костюм коли черен петел и облива с кръвта му обсебена от духове дама на средна възраст. След този така увлекателен филм продължавам с паранормалната тематика и гледам за втори път Red Lights, където Робърт де Ниро чете мисли, лекува от разстояние и огъва лъжици, та пушек се вдига. За финал решавам да се приспя с поредицата How the Universe works?. A bunch of mad scientists обясняват разпалено за Големия взрив, в комбинация с главозамайващи дигитализации. След цялото бръщолевене продължавам да не мога да схвана какво аджеба е имало преди тоя голям взрив и ако е нямало нищо, то откъде се е взело всичко тогава? Учените и те се питат същото и отговарят по следния начин – колкото и да е невероятно, законите на физиката го позволяват. Е, сега вече ми се изясни, ще мога да спя спокоен.
Следващият епизод е за черните дупки (Прави ми впечатление, че анимацията е досущ като в Interstellar) Като за начало, този път май схващам малко повече. Ясно е, че се образуват от умиращи звезди, това с изкривяването на времето да речем, че и него мога да го смеля. Хоризонтът на събитията също ми се изясни, спагетизацията е фасулска работа. Добре! Обнадежден съм. Стигаме до сингулярността: В центъра на черната дупка всичко се събира в „безкрайно-малка-точка-с-чудовищно-голяма-плътност“. Е, това ще се направя, че не съм го чул, мисля си, докато беловласият учен от азиатски произход, който се кипри в почти всички такива филми палаво пояснява: „Тук законите на физиката престават да действат, а времето практически спира“. След него и останалите луди гении заявяват, че законите на физиката в черната дупка не действали, сякаш това е съвсем-нормално. Чудя се, как е възможно някой толкова самодоволно да ти казва, че в действителност си няма и идея за какво става въпрос. За финал отново нещо разбираемо: черните дупки били относително малки – около 20 мили в диаметър. Я, че това е все-едно от тук до Радомир, виж ти. Имало обаче и друг вид черни дупки. Те били малко по-големшки така, колкото Слънчевата система например. В центъра на нашата галактика Милки Уей се кипри точно такава една дупка-мастодонт (Завършваме филма с оптимизъм).
Тътрейки крака към кревата, за пореден път се опитвам да осмисля мащабите на космоса. Лошото е, че колкото и да ми е интересно, обикновенно забравям по-голямата част от информацията, но нека да видим: До Луната се стига за четири дена, до Марс с попътен вятър за половин година. До Юпитер май трябваха към 18 години със сегашните технологии. От единия до другия край на галактиката са 100 светлинни години, ако правилно съм запомнил какво обясняваше Артър Кларк в Среща с Рама. Съседната галактика Андромеда е дълга 200 светлинни години. Решавам да се довърша с един удар: колко беше голяма Канис Мажорис? Имаше едно филмче в ютюб, където на фона на драматична музика сравняват небесните тела по големина. Тръгват от Луната и стигат до Канис Мажорис, като си спомням, че особено много ме беше впечатлило сравнението с пътническия самолет. Ако пътнически самолет лети по екватора на Канис Мажорис с 900 км/ч., колко време ще му е необходимо за да я обиколи? А де? Колко беше? Не беше ли една година (мия зъби). Ако е една година, това не е чак пък толкова страшно. Мога да си го представя, може би. Ще си лягам.
Абе не. Не беше една година. Не мога да заспя. Ставам, пускам компютъра, влизам в youtube, написвам „You are not the center of the Universe”, намирам филмчето, превъртам до Канис Мажорис, пускам.
Малка грешка. Хиляда и сто години. Хиляда и сто години, тоя пътнически самолет ще си обикаля като гламав около огромната звезда. Това е почти от Хан Аспарух досега, мамка му. Не, нищо не съм схванал, не, никога няма да мога да си представя каквото и да било, мащабите са смазващи. Ние сме едни нещастни мравки, на нашата мравешка планета, в нашата мравешка Слънчева система, в нашата мравешка Галактика и сме обречени да си останем такива. Дълбоко се подтиснах. Бе възможно ли е наистина да е толкова голяма пък тая звезда? Създателят на филма откъде знае? Решавам да прочета коментарите към филмчето, с надеждата, че ще има някое скептично становище на голям разбирач. Я да видим, някакви хора питат откъде е взел саундтрака, други изразяват почитанията си. Господ е създател на всичко, обясняват няколко от коментарите войнствено. Хм. Не че съм фанатизиран атеист, но да обясняваш с Господ всичко за което още няма смислено обяснение, е още по-дразнещо-самодоволно, от обяснението на физиците, че законите на физиката допускали от нищото да се пръкне всичкото. Поне учените мислят и то здравата, докато ако разчитахме на тия с Господ, още щяхме да живеем в сламени колиби и да развяваме дълги бради край стадо овце. Следва коментар “You’ve missed Uranus!” Очевидно авторът е пропуснал една планета, голям прас. Това по никакъв начин не попречва на внушението на филмчето. “Where is Uranus!?” – следващ коментар на някакъв досадник. Добре бе, явно по цял свят хората държат да са дребнаво-досадни и тотално пропускат съществените неща. Именно така водим света към унищожение. “Where is Uranus!!?” – трети досадник се присъединява към хора. Тъкмо да се отчая напълно от човешката раса, се вглеждам в следващия коментар – „Where is your anus?” Ха! Някой най-после ги сложи на място тия уранисти. Преобразувах цялото напрежение от необятността на вселената в гръмовен смях. Едно е сигурно, колкото и да са огромни и отдалечени тия звезди и планети, по нещо ги превъзходжаме хилядократно – по чувството за хумор! Ако ще Канис Мажорис да е на пет дена път с камили, да е голяма като тиква и да бълва огън и жупел съм сигурен, че не е способна да роди такава смешка – Where is your anus, ха-ха-ха! С облекчение се завърнах към човешките мащаби. От Земята по-големо нема! Лека нощ.