Category: Short Stories

Прибирам се снощи по късна доба и решавам да се разтуша с малко телевизия. По BBC върви филм за вуду-лечители в Уганда. Угандчанин с интелектуален вид обяснява, че въпреки че е бил изцерен от вуду-лечител, продължава да е малко скептичен към цялата тая работа. В това време на заден план вуду-лечителят с бежов костюм коли черен петел и облива с кръвта му обсебена от духове дама на средна възраст. След този така увлекателен филм продължавам с паранормалната тематика и гледам за втори път Red Lights, където Робърт де Ниро чете мисли, лекува от разстояние и огъва лъжици, та пушек се вдига. За финал решавам да се приспя с поредицата How the Universe works?. A bunch of mad scientists обясняват разпалено за Големия взрив, в комбинация с главозамайващи дигитализации. След цялото бръщолевене продължавам да не мога да схвана какво аджеба е имало преди тоя голям взрив и ако е нямало нищо, то откъде се е взело всичко тогава? Учените и те се питат същото и отговарят по следния начин – колкото и да е невероятно, законите на физиката го позволяват. Е, сега вече ми се изясни, ще мога да спя спокоен.
Следващият епизод е за черните дупки (Прави ми впечатление, че анимацията е досущ като в Interstellar) Като за начало, този път май схващам малко повече. Ясно е, че се образуват от умиращи звезди, това с изкривяването на времето да речем, че и него мога да го смеля. Хоризонтът на събитията също ми се изясни, спагетизацията е фасулска работа. Добре! Обнадежден съм. Стигаме до сингулярността: В центъра на черната дупка всичко се събира в „безкрайно-малка-точка-с-чудовищно-голяма-плътност“. Е, това ще се направя, че не съм го чул, мисля си, докато беловласият учен от азиатски произход, който се кипри в почти всички такива филми палаво пояснява: „Тук законите на физиката престават да действат, а времето практически спира“. След него и останалите луди гении заявяват, че законите на физиката в черната дупка не действали, сякаш това е съвсем-нормално. Чудя се, как е възможно някой толкова самодоволно да ти казва, че в действителност си няма и идея за какво става въпрос. За финал отново нещо разбираемо: черните дупки били относително малки – около 20 мили в диаметър. Я, че това е все-едно от тук до Радомир, виж ти. Имало обаче и друг вид черни дупки. Те били малко по-големшки така, колкото Слънчевата система например. В центъра на нашата галактика Милки Уей се кипри точно такава една дупка-мастодонт (Завършваме филма с оптимизъм).
Тътрейки крака към кревата, за пореден път се опитвам да осмисля мащабите на космоса. Лошото е, че колкото и да ми е интересно, обикновенно забравям по-голямата част от информацията, но нека да видим: До Луната се стига за четири дена, до Марс с попътен вятър за половин година. До Юпитер май трябваха към 18 години със сегашните технологии. От единия до другия край на галактиката са 100 светлинни години, ако правилно съм запомнил какво обясняваше Артър Кларк в Среща с Рама. Съседната галактика Андромеда е дълга 200 светлинни години. Решавам да се довърша с един удар: колко беше голяма Канис Мажорис? Имаше едно филмче в ютюб, където на фона на драматична музика сравняват небесните тела по големина. Тръгват от Луната и стигат до Канис Мажорис, като си спомням, че особено много ме беше впечатлило сравнението с пътническия самолет. Ако пътнически самолет лети по екватора на Канис Мажорис с 900 км/ч., колко време ще му е необходимо за да я обиколи? А де? Колко беше? Не беше ли една година (мия зъби). Ако е една година, това не е чак пък толкова страшно. Мога да си го представя, може би. Ще си лягам.
Абе не. Не беше една година. Не мога да заспя. Ставам, пускам компютъра, влизам в youtube, написвам „You are not the center of the Universe”, намирам филмчето, превъртам до Канис Мажорис, пускам.
Малка грешка. Хиляда и сто години. Хиляда и сто години, тоя пътнически самолет ще си обикаля като гламав около огромната звезда. Това е почти от Хан Аспарух досега, мамка му. Не, нищо не съм схванал, не, никога няма да мога да си представя каквото и да било, мащабите са смазващи. Ние сме едни нещастни мравки, на нашата мравешка планета, в нашата мравешка Слънчева система, в нашата мравешка Галактика и сме обречени да си останем такива. Дълбоко се подтиснах. Бе възможно ли е наистина да е толкова голяма пък тая звезда? Създателят на филма откъде знае? Решавам да прочета коментарите към филмчето, с надеждата, че ще има някое скептично становище на голям разбирач. Я да видим, някакви хора питат откъде е взел саундтрака, други изразяват почитанията си. Господ е създател на всичко, обясняват няколко от коментарите войнствено. Хм. Не че съм фанатизиран атеист, но да обясняваш с Господ всичко за което още няма смислено обяснение, е още по-дразнещо-самодоволно, от обяснението на физиците, че законите на физиката допускали от нищото да се пръкне всичкото. Поне учените мислят и то здравата, докато ако разчитахме на тия с Господ, още щяхме да живеем в сламени колиби и да развяваме дълги бради край стадо овце. Следва коментар “You’ve missed Uranus!” Очевидно авторът е пропуснал една планета, голям прас. Това по никакъв начин не попречва на внушението на филмчето. “Where is Uranus!?” – следващ коментар на някакъв досадник. Добре бе, явно по цял свят хората държат да са дребнаво-досадни и тотално пропускат съществените неща. Именно така водим света към унищожение. “Where is Uranus!!?” – трети досадник се присъединява към хора. Тъкмо да се отчая напълно от човешката раса, се вглеждам в следващия коментар – „Where is your anus?” Ха! Някой най-после ги сложи на място тия уранисти. Преобразувах цялото напрежение от необятността на вселената в гръмовен смях. Едно е сигурно, колкото и да са огромни и отдалечени тия звезди и планети, по нещо ги превъзходжаме хилядократно – по чувството за хумор! Ако ще Канис Мажорис да е на пет дена път с камили, да е голяма като тиква и да бълва огън и жупел съм сигурен, че не е способна да роди такава смешка – Where is your anus, ха-ха-ха! С облекчение се завърнах към човешките мащаби. От Земята по-големо нема! Лека нощ.

Сряда. Останах без хляб и отидох с колата до Била в Симеоново. Любимите ми кокосови кейкчета бяха разположени стратегически, взех две кутии. Уж, за да имам с какво да почерпя ако някой ми дойде на гости, но всъщност ми беше пределно ясно, че ще прекарам остатъка от деня и целия следващ ден в ядене на кокосови кейкчета и пиене на кафе. На връщане колата се държеше странно. Губеше мощност все-повече и последния баир едвам го взе, ръмжеше и миришеше лошо. Обадих се на съседа Къци (гениален авто-реставратор) и изказах авторитетно предположение, че проблемът е от свещите. Когато имах Трабант, казах аз, той се е държеше по сходен начин ако му е изгоряла едната от общо двете свещи. Къци пристигна за оглед и още по-авторитетно установи, че нямам съединител. Ще струва триста и неясно-колко лева и съм без кола до събота.
Прекарах известно време на двора, замислено режейки трупи с бензинова резачка.
Прибрах се и научих две интригуващи новини: вероятно ще имам изложба през февруари и също така концерт във Франция. Почувствах се като птицата Феникс, възраждаща се от пепелта. Остатъкът от вечерта премина в лежерен чат.
На следващата сутрин съседските багери бодро ме разбудиха, както правят всяка сутрин от две седмици насам. Запалих камината. Пуши лошо, ще трябва отново да викам бат Гочо, който срещу сто лева отново нищо няма да направи. Инсталирах се пред компютъра, с кокосов кейк и кафе. Известно време обсъждане на интелектуалния потенциал на човечеството. Работата не е розова.
Пристигна Руми, единствената ми ученичка по китара и ми връчи буркан с мед. Трябвало да си подсладя малко живота. Тя беше във върховна форма. В рамките на един урок успя да проумее какво са септакордите, мажорен и минорен лад, ауфтакт и как се акомпанира блус. Реших да проявя великодушие и да й покажа как да научи баладата на Бионсе, за която ме врънка вече трети урок. След урока продължих с кокосовите кексчета и кафето. Следобед потеглих към града с автобус. В 64 винаги пътуват едни много обрулени от живота хора. Опитах се да слушам музика, но от слушалките не се чуваше нищо. Пътувахме безкрайно. Стана ми лошо. Започнах да се потя и да пребледнявам. Дали не е от прекалено многото кафе и кокосов кейк? Точно преди да колабирам, автобусът триумфално спря пред Центъра по хигиена. Отидох да преподам другия си частен урок, който е по рисуване. Девойката изяви желание да рисува есенен пейзаж. В рамките на един час слушахме Джо Кокър по Джаз Фм и рисувахме есенен пейзаж. Баща й е твърдо решен да купи от мен малка пластика (седнал човек) и отказва да му я подаря. Досега не съм продавал пластики, колко да му поискам? Тя е със счупен крак и липсваща ръка, но на него точно така му харесвала. Купил си е мраморна плоча, върху която ще я залепи със силикон. Поисках сто и петдесет лева. В последствие ми се видя много за тази развалина, май ще намаля на сто.
След урока отидох до тайния гараж, където се помещава моето колело и с него продължих към зала България. Предстоеше ми да чуя Бела Барток, втори концерт за пиано и оркестър с Анжела Тошева и Софийска Филхармония. Още едно произведение, което не е изпълнявано в София от четиридесет години. Анжела Тошева изсвири блестящо този нечовешки труден концерт, Софийска Филхармония се представи достойно под диригентството на съвсем приличен и учудващо симпатичен за диригент унгарец (Особено брас-секцията, която в тази психеделична какафония има сериозна роля). Не си спомням отколко години не бях поздравявал някого искрено и не си бях тръгвал от класически концерт в приповдигнато настроение.
Сестра ми се тревожеше за мен. Как ще се прибирам? Не искам ли да спя при тях? А да ме закарат до Хладилника? Казах й въобще да не се притеснява, известно време въртях племенницата си насам-натам из въздуха и потеглих на среднощна разходка из центъра, която както обикновенно завърши в Мимас на Любен Каравелов. Поръчах си салата от магданоз и нахут с фул, което е нещо като боб. Известно време блажено ядях, наобиколен от млади джихадисти. Поради доброто ми настроение и многото магданоз, ме осени идеята да се завърна в Драгалевци на колело. Нещо, което не би ми хрумнало при едно по-обичайно стечение на обстоятелствата. Първият отсег по Черни връх взех с известен зор. Сетих се, че имам музика. Под звуците на Хъдсън проджект карането потръгна и даже по едно време изпреварих друг велосипедист на баира. Очевидно съм в несравнимо по-добра форма от последното качване с колело до Драгалевци, което беше преди десет години. В този проект Джон Абъркромби свири учудващо добре. Защо не съм му обръщал внимание досега? Саксофонът на Боб Миндзър също много ми допадна, истинска наслада. Дълго соло на бас-китара на Джон Патитучи, както винаги съм скептичен относно качествата на бас–китарата като джазов инструмент. Добре че после мина на контрабас.
На кръговото на околовръстното въртях бавно и с облекчение, като придържах кормилото с върха на пръстите си. Тъкмо се бях сетил как Бах изминавал пеша над сто километра, за да чуе концерт на Букстехуде (все забравям между кои два града е циркулирал, но да приемем че са били Лайпциг и Дрезден). Търсейки приликите и разликите между мен и Бах, преминавах спокойно по втората пешеходна пътека, когато голямото черно ауди, което уж ме изчакваше, внезапно рязко потегли и наби спирачки на милиметри от мен. Всички застинахме – аз, младият брадясал шофьор и приятелката му на съседната седалка се гледахме мълчаливо цяла вечност. Думите бяха излишни. Беше ясно кой е олигофрен и кой не е. Опитах се да продължа нататък, но установих, че веригата ми е паднала по някакъв много идиотски начин. Наложи се да пренеса на ръце колелото до Фантастико, за да го разгледам на светло. Докато клечах и ръчках веригата си представях, как се появява служител на магазина и ми казва „Не можете да си оправяте колелото тук“, Защо постоянно си фантазирам такива идиотщини? Изкачих се до Драгалевските гробища и оттам продължих пеша. Вървях нагоре по Лешникова гора, драгалевското Шанзелизе. Луната грееше силно точно отпред. Черният силует на планината, звезди, тенор-саксофон. Съвсем сигурно не съм се чувствал така от много отдавна. От мнооого отдавна. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се развали съединителя.
Последен участък в пълен мрак по улица Крайречна. Прибрах се в обетованата земя. Общо време – един час от Попа, включително аварията и пешеходния участък. Котките ме посрещнаха с мощно мъркане и известно време ги чесах по коремите. Доядох кексчетата и допих кафето. 0:09h
P.S. Два епизода Гъмбол преди лягане. Нечовешко. Смях до припадък.
P.S.2 Утре (петък) съм на Алфред Шнитке. Тъкмо ще засека за колко време стигам с колелото от горе до долу.