Tag: хумористичен разказ

– Добър вечер, важно ли е за вас опазването на околната среда?
– Добър вечер, важно е, ама вие откъде ми имате телефона?
– През годините нашата фирма е събрала много контакти.(незадоволителен отговор)
– Ако ще ми предлагате разни препарати направо да ви кажа, че нямам интерес, обяснявам с възможно най-напевен глас.
– Но господине, нашата фирма не предлага препарати, дружески и също-така напевно издекламирва дамата. А страдате ли от някакви алергии? (Анкетата продължава)
– Аха, значи все-пак става дума за прахосмукачката за 3500 лв., радостно изгуквам аз.
– Не, господине, нашата фирма не предлага прахосмукачки!
(Все-така любезна и търпелива, удивително!)
– Хммм, защото тук преди време дойде един господин, който дълго и упорито се опитваше да ми продаде прахосмукачка-чудо за 3500 лв.*
– Добре господине, вие явно си имате вашата гледна точка, изключително любезно каза дамата и ми пожела приятна вечер.

Събудих се сам в елховата горичка. Безплодното чудене да тръгвам ли, да не тръгвам ли, ако тръгвам – накъде и защо, какво да правя с живота си като цяло и тн., беше рязко изместено от друго чудене – къде да разреша физиологичната си нужда, появила се без да пита. Десет минути пеша до вмирисаните тоалетни на къмпинга, в храсталака до шосето, или е възможно да изчакам докато си събера багажа и се добера до селото.

Не, не е възможно. Разходих се до храсталака край шосето. Уви, има видимост от 360 градуса. След известно безрезултатно търсене на локация се отправих с неохота към официалното място.

Дотам и обратно имах достатъчно време, за да взема окончателно решение, вдигам гълъбите. Не само това, ами трябва да изпратя М. в 18:30 на летището. Изпълзявайки по черните коловози на къмпинга срещнах Т., стискащ две чаши кафе в едната ръка и куп други неща в другата. „Не ми казвай, че си бил тук през цялото време и сега си тръгваш“, каза Т. Обсъдихме, как е възможно да не сме се забелязали в един толкова малък къмпинг, както и някои други неща, като сложността на връзките, времето през ноември и егоизмът като основна пречка за просперитет. „Неочкавана, но стойностна среща в осем сутринта, каза Т.“ Известно време се чуди какво да ми пожелае, от което ситуацията в живота ми да се подобри поне малко. Продължих да катеря вълнообразния черен път, с потъналата в прах моя кола.

Следваща спирка при Димо. Време беше да изям ритуалните пържени филии. С мазни ръце включих лаптопа и заразглеждах трескаво снимките на петдесетина малки картини. Трябваше да избера кои от тях М. да вземе в Япония. Собственичката на един тибетски ресторант в Токио ми е почитателка и иска да излага мои картини в ресторанта. Къде точно ще ги закача между всичките тибетски финтифлюшки е отделен въпрос. Налагаше се също така да се обадя на К. от ателието за рамки и да му поръчам да направи рамки за въпросните картини, които да са готови до следобед, за да мога да ги взема и да ги сложим на картините. С К. проведохме няколко телефонни разговора, в които му диктувах размери, а той на мен – цени. В крайна сметка реших, че всичко това е прекалено сложно и се отказах. Доядох филиите.

Последно преди да потегля се налагаше да зазимя една къща в селото. Къщата, където се предполагаше, че съм отседнал. Само че аз не бях, поради кукуригащи петли в съседския двор и някои други дразнители. Съседът Дончо беше обещал да ми помогне със зазимяването, но го нямаше никакъв. Трескаво се щурах напред-назад, опитвайки се да не забравя да свърша нещо важно. На всеки пет минути ходех до оградата на Дончо и го търсех с тревожен поглед. Най-накрая жена му се появи и любезно му се обади по мобилния. Дончо ми обясни по телефона какво трябва да направя. От цялото обяснение не разбрах нито дума. Влязох пак в къщата, спрях централно водата, отворих всички кранове и отвих меките връзки на бойлера. Ако изобщо разбирам нещо от нещата, това ще да е то. Изключих и тока, пуснах кепенците, всичко е наред, май мога да тръгвам вече.

Наближаваше единадесет, когато се озовах на бензиностанция Лукойл при Царево. Пробвах да поизчистя колата. Прозорците бяха толкова мръсни, че след всяко измиване оставаха все така мръсни. Забавих се вече ужасно. Карах бързо до Бургас, където отново спрях на бензиностанция. Трябваше да купя масло за да долея в мотора, но какво? Вдигнах на крак цялата бензиностанция, да умуваме какво масло ми трябва. Винаги изхвърлям предишната опаковка, без да помисля, че после пак няма да зная. Още половин час мина и на тази бензиностанция. Качих на стоп симпатичен младеж прибиращ се към София. По пътя се опитвахме да намерим общи музикални вкусове, но уви, не ги намерихме. Движехме се бързо и аз отново бях убеден, че ще пристигна навреме. Някъде около Ямбол късметът ме напусна. Под новопостроен мост беше паркирана полицейска кола и хоп, вдигнаха червената палка. Спирачният ми път беше поне сто метра. Полицаите поеха към колата с бавна крачка. По-старшият полицай се представи. От шума на преминаващите коли едвам го разбирах какво ми казва. Поиска талона на колата, контролния талон и шофьорската ми книжка. Всичко беше наред. След това пожела да види гражданската отговорност. Тя тъкмо беше изтекла. Обясних му, че я плащам на вноски и ще си ползвам гратисния период. Дотук добре. „Моля да ни покажете винетна такса.“, каза полицаят. „Моля?“ „Винетната ви такса, господине.“ „Ама аз съм с годишна винетка?“ „Да, само че е за 2015та година, моля последвайте ме.“

Полицейската кола се виждаше като мъничка точица в далечината под моста. Крачех бавно след полицаите и им разяснявах мелодраматично, как не е било нарочно и колко съм артистичен и разсеян. Първата им работа когато пристигнахме, беше да ми връчат дрегера за алкохол. „Духате равномерно – силно около десет секунди.“ Дрегерът отказваше да се задейства. Обяснявах дружески на полицаите, че така и така, поне нямам навика да пия сутрин. След няколко неуспешни опита, накрая машината тръгна и се установи, че действително не бях пиян до козирката. „Господин Диков, ще трябва да си понесете санкциите, каза старшият, седна в колата и започна да пише акт. С младшият стояхме зад колата и чакахме. Автомобилите профучаваха с бясна скорост на един метър от нас, шумът беше изнервящ. За пореден път попитах полицая, дали са сигурни, че винетката ми е от 2015та година. „Тази година годишните винетки са зелени“, сговорчиво отговори той. „Вашата е червена.“ Известно време мълчаливо наблюдавах преминаващите коли и проучвах винетките им. „Ама и на други коли са червени!!“ „Не, тези са розови. Има зелени, лилави и розови. Вашата е червена, защото е от миналата година“. все така търпеливо поясни полицаят. Отказах се да настоявам повече. Времето се точеше безмилостно бавно. Колегата му вътре в колата пишеше ли пишеше. „Ама много пишете бре!“, подхванах отново разговор след малко. „Пишем, има много неща, които трябва да бъдат описани в протокола.“ „Това трябва да е много досадно за вас?“ Полицаят изглеждаше предан на служебния си дълг и не сметна, че е досадно. Другият продължаваше да пише в усамотение. Отвреме навреме проверявах, дали не е задрямал. „Как е по морето?“ този път ме заговори младшият. „Водата топла ли е още?“ , „Идеална е!“, усмихнах му се мило аз, а наум се проклинах заради винетката и всичко останало. Най-накрая старшият ми връчи акта, прибра контролния талон и ми каза да си го получа след един месец в КАТ, след като заплатя съответната глоба. Пътуването продължи без инциденти. Взех М., закарах я до летището и се прибрах, по живо по здраво. Вечерта се обади моя позната, живееща в Хамбург и ме попита, дали ще мога да ѝ взема някакъв документ от КАТ към края на септември. Казах ѝ, че точно по това време ще имам работа там, така че да не се притеснява. Два епизода Breaking Bаd преди лягане и се надявам, че утрото ще е по-мъдро.

Прибирам се снощи по късна доба и решавам да се разтуша с малко телевизия. По BBC върви филм за вуду-лечители в Уганда. Угандчанин с интелектуален вид обяснява, че въпреки че е бил изцерен от вуду-лечител, продължава да е малко скептичен към цялата тая работа. В това време на заден план вуду-лечителят с бежов костюм коли черен петел и облива с кръвта му обсебена от духове дама на средна възраст. След този така увлекателен филм продължавам с паранормалната тематика и гледам за втори път Red Lights, където Робърт де Ниро чете мисли, лекува от разстояние и огъва лъжици, та пушек се вдига. За финал решавам да се приспя с поредицата How the Universe works?. A bunch of mad scientists обясняват разпалено за Големия взрив, в комбинация с главозамайващи дигитализации. След цялото бръщолевене продължавам да не мога да схвана какво аджеба е имало преди тоя голям взрив и ако е нямало нищо, то откъде се е взело всичко тогава? Учените и те се питат същото и отговарят по следния начин – колкото и да е невероятно, законите на физиката го позволяват. Е, сега вече ми се изясни, ще мога да спя спокоен.
Следващият епизод е за черните дупки (Прави ми впечатление, че анимацията е досущ като в Interstellar) Като за начало, този път май схващам малко повече. Ясно е, че се образуват от умиращи звезди, това с изкривяването на времето да речем, че и него мога да го смеля. Хоризонтът на събитията също ми се изясни, спагетизацията е фасулска работа. Добре! Обнадежден съм. Стигаме до сингулярността: В центъра на черната дупка всичко се събира в „безкрайно-малка-точка-с-чудовищно-голяма-плътност“. Е, това ще се направя, че не съм го чул, мисля си, докато беловласият учен от азиатски произход, който се кипри в почти всички такива филми палаво пояснява: „Тук законите на физиката престават да действат, а времето практически спира“. След него и останалите луди гении заявяват, че законите на физиката в черната дупка не действали, сякаш това е съвсем-нормално. Чудя се, как е възможно някой толкова самодоволно да ти казва, че в действителност си няма и идея за какво става въпрос. За финал отново нещо разбираемо: черните дупки били относително малки – около 20 мили в диаметър. Я, че това е все-едно от тук до Радомир, виж ти. Имало обаче и друг вид черни дупки. Те били малко по-големшки така, колкото Слънчевата система например. В центъра на нашата галактика Милки Уей се кипри точно такава една дупка-мастодонт (Завършваме филма с оптимизъм).
Тътрейки крака към кревата, за пореден път се опитвам да осмисля мащабите на космоса. Лошото е, че колкото и да ми е интересно, обикновенно забравям по-голямата част от информацията, но нека да видим: До Луната се стига за четири дена, до Марс с попътен вятър за половин година. До Юпитер май трябваха към 18 години със сегашните технологии. От единия до другия край на галактиката са 100 светлинни години, ако правилно съм запомнил какво обясняваше Артър Кларк в Среща с Рама. Съседната галактика Андромеда е дълга 200 светлинни години. Решавам да се довърша с един удар: колко беше голяма Канис Мажорис? Имаше едно филмче в ютюб, където на фона на драматична музика сравняват небесните тела по големина. Тръгват от Луната и стигат до Канис Мажорис, като си спомням, че особено много ме беше впечатлило сравнението с пътническия самолет. Ако пътнически самолет лети по екватора на Канис Мажорис с 900 км/ч., колко време ще му е необходимо за да я обиколи? А де? Колко беше? Не беше ли една година (мия зъби). Ако е една година, това не е чак пък толкова страшно. Мога да си го представя, може би. Ще си лягам.
Абе не. Не беше една година. Не мога да заспя. Ставам, пускам компютъра, влизам в youtube, написвам „You are not the center of the Universe”, намирам филмчето, превъртам до Канис Мажорис, пускам.
Малка грешка. Хиляда и сто години. Хиляда и сто години, тоя пътнически самолет ще си обикаля като гламав около огромната звезда. Това е почти от Хан Аспарух досега, мамка му. Не, нищо не съм схванал, не, никога няма да мога да си представя каквото и да било, мащабите са смазващи. Ние сме едни нещастни мравки, на нашата мравешка планета, в нашата мравешка Слънчева система, в нашата мравешка Галактика и сме обречени да си останем такива. Дълбоко се подтиснах. Бе възможно ли е наистина да е толкова голяма пък тая звезда? Създателят на филма откъде знае? Решавам да прочета коментарите към филмчето, с надеждата, че ще има някое скептично становище на голям разбирач. Я да видим, някакви хора питат откъде е взел саундтрака, други изразяват почитанията си. Господ е създател на всичко, обясняват няколко от коментарите войнствено. Хм. Не че съм фанатизиран атеист, но да обясняваш с Господ всичко за което още няма смислено обяснение, е още по-дразнещо-самодоволно, от обяснението на физиците, че законите на физиката допускали от нищото да се пръкне всичкото. Поне учените мислят и то здравата, докато ако разчитахме на тия с Господ, още щяхме да живеем в сламени колиби и да развяваме дълги бради край стадо овце. Следва коментар “You’ve missed Uranus!” Очевидно авторът е пропуснал една планета, голям прас. Това по никакъв начин не попречва на внушението на филмчето. “Where is Uranus!?” – следващ коментар на някакъв досадник. Добре бе, явно по цял свят хората държат да са дребнаво-досадни и тотално пропускат съществените неща. Именно така водим света към унищожение. “Where is Uranus!!?” – трети досадник се присъединява към хора. Тъкмо да се отчая напълно от човешката раса, се вглеждам в следващия коментар – „Where is your anus?” Ха! Някой най-после ги сложи на място тия уранисти. Преобразувах цялото напрежение от необятността на вселената в гръмовен смях. Едно е сигурно, колкото и да са огромни и отдалечени тия звезди и планети, по нещо ги превъзходжаме хилядократно – по чувството за хумор! Ако ще Канис Мажорис да е на пет дена път с камили, да е голяма като тиква и да бълва огън и жупел, съм сигурен, че не е способна да роди такава смешка – Where is your anus, ха-ха-ха! С облекчение се завърнах към човешките мащаби. От Земята по-големо нема! Лека нощ.

Сряда. Останах без хляб и отидох с колата до Била в Симеоново. Любимите ми кокосови кейкчета бяха разположени стратегически, взех две кутии. Уж, за да имам с какво да почерпя ако някой ми дойде на гости, но всъщност ми беше пределно ясно, че ще прекарам остатъка от деня и целия следващ ден в ядене на кокосови кейкчета и пиене на кафе. На връщане колата се държеше странно. Губеше мощност все-повече и последния баир едвам го взе, ръмжеше и миришеше лошо. Обадих се на съседа Къци (гениален авто-реставратор) и изказах авторитетно предположение, че проблемът е от свещите. Когато имах Трабант, казах аз, той се е държеше по сходен начин ако му е изгоряла едната от общо двете свещи. Къци пристигна за оглед и още по-авторитетно установи, че нямам съединител. Ще струва триста и неясно-колко лева и съм без кола до събота.
Прекарах известно време на двора, замислено режейки трупи с бензинова резачка.
Прибрах се и научих две интригуващи новини: вероятно ще имам изложба през февруари и също така концерт във Франция. Почувствах се като птицата Феникс, възраждаща се от пепелта. Остатъкът от вечерта премина в лежерен чат.
На следващата сутрин съседските багери бодро ме разбудиха, както правят всяка сутрин от две седмици насам. Запалих камината. Пуши лошо, ще трябва отново да викам бат Гочо, който срещу сто лева отново нищо няма да направи. Инсталирах се пред компютъра, с кокосов кейк и кафе. Известно време обсъждане на интелектуалния потенциал на човечеството. Работата не е розова.
Пристигна Руми, единствената ми ученичка по китара и ми връчи буркан с мед. Трябвало да си подсладя малко живота. Тя беше във върховна форма. В рамките на един урок успя да проумее какво са септакордите, мажорен и минорен лад, ауфтакт и как се акомпанира блус. Реших да проявя великодушие и да й покажа как да научи баладата на Бионсе, за която ме врънка вече трети урок. След урока продължих с кокосовите кексчета и кафето. Следобед потеглих към града с автобус. В 64 винаги пътуват едни много обрулени от живота хора. Опитах се да слушам музика, но от слушалките не се чуваше нищо. Пътувахме безкрайно. Стана ми лошо. Започнах да се потя и да пребледнявам. Дали не е от прекалено многото кафе и кокосов кейк? Точно преди да колабирам, автобусът триумфално спря пред Центъра по хигиена. Отидох да преподам другия си частен урок, който е по рисуване. Девойката изяви желание да рисува есенен пейзаж. В рамките на един час слушахме Джо Кокър по Джаз Фм и рисувахме есенен пейзаж. Баща й е твърдо решен да купи от мен малка пластика (седнал човек) и отказва да му я подаря. Досега не съм продавал пластики, колко да му поискам? Тя е със счупен крак и липсваща ръка, но на него точно така му харесвала. Купил си е мраморна плоча, върху която ще я залепи със силикон. Поисках сто и петдесет лева. В последствие ми се видя много за тази развалина, май ще намаля на сто.
След урока отидох до тайния гараж, където се помещава моето колело и с него продължих към зала България. Предстоеше ми да чуя Бела Барток, втори концерт за пиано и оркестър с Анжела Тошева и Софийска Филхармония. Още едно произведение, което не е изпълнявано в София от четиридесет години. Анжела Тошева изсвири блестящо този нечовешки труден концерт, Софийска Филхармония се представи достойно под диригентството на съвсем приличен и учудващо симпатичен за диригент унгарец (Особено брас-секцията, която в тази психеделична какафония има сериозна роля). Не си спомням отколко години не бях поздравявал някого искрено и не си бях тръгвал от класически концерт в приповдигнато настроение.
Сестра ми се тревожеше за мен. Как ще се прибирам? Не искам ли да спя при тях? А да ме закарат до Хладилника? Казах й въобще да не се притеснява, известно време въртях племенницата си насам-натам из въздуха и потеглих на среднощна разходка из центъра, която както обикновенно завърши в Мимас на Любен Каравелов. Поръчах си салата от магданоз и нахут с фул, което е нещо като боб. Известно време блажено ядях, наобиколен от млади джихадисти. Поради доброто ми настроение и многото магданоз, ме осени идеята да се завърна в Драгалевци на колело. Нещо, което не би ми хрумнало при едно по-обичайно стечение на обстоятелствата. Първият отсег по Черни връх взех с известен зор. Сетих се, че имам музика. Под звуците на Хъдсън проджект карането потръгна и даже по едно време изпреварих друг велосипедист на баира. Очевидно съм в несравнимо по-добра форма от последното качване с колело до Драгалевци, което беше преди десет години. В този проект Джон Абъркромби свири учудващо добре. Защо не съм му обръщал внимание досега? Саксофонът на Боб Миндзър също много ми допадна, истинска наслада. Дълго соло на бас-китара на Джон Патитучи, както винаги съм скептичен относно качествата на бас–китарата като джазов инструмент. Добре че после мина на контрабас.
На кръговото на околовръстното въртях бавно и с облекчение, като придържах кормилото с върха на пръстите си. Тъкмо се бях сетил как Бах изминавал пеша над сто километра, за да чуе концерт на Букстехуде (все забравям между кои два града е циркулирал, но да приемем че са били Лайпциг и Дрезден). Търсейки приликите и разликите между мен и Бах, преминавах спокойно по втората пешеходна пътека, когато голямото черно ауди, което уж ме изчакваше, внезапно рязко потегли и наби спирачки на милиметри от мен. Всички застинахме – аз, младият брадясал шофьор и приятелката му на съседната седалка се гледахме мълчаливо цяла вечност. Думите бяха излишни. Беше ясно кой е олигофрен и кой не е. Опитах се да продължа нататък, но установих, че веригата ми е паднала по някакъв много идиотски начин. Наложи се да пренеса на ръце колелото до Фантастико, за да го разгледам на светло. Докато клечах и ръчках веригата си представях, как се появява служител на магазина и ми казва „Не можете да си оправяте колелото тук“, Защо постоянно си фантазирам такива идиотщини? Изкачих се до Драгалевските гробища и оттам продължих пеша. Вървях нагоре по Лешникова гора, драгалевското Шанзелизе. Луната грееше силно точно отпред. Черният силует на планината, звезди, тенор-саксофон. Съвсем сигурно не съм се чувствал така от много отдавна. От мнооого отдавна. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се развали съединителя.
Последен участък в пълен мрак по улица Крайречна. Прибрах се в обетованата земя. Общо време – един час от Попа, включително аварията и пешеходния участък. Котките ме посрещнаха с мощно мъркане и известно време ги чесах по коремите. Доядох кексчетата и допих кафето. 0:09h
P.S. Два епизода Гъмбол преди лягане. Нечовешко. Смях до припадък.
P.S.2 Утре (петък) съм на Алфред Шнитке. Тъкмо ще засека за колко време стигам с колелото от горе до долу.