Уилям Кентридж е роден през 1955г. в Йоханесбург, в семейство на адвокати. Завършва политика и африканска история в University of the Witwatersrand, също така получава диплом за изящни изкуства от Johannesburg Art Foundation.
Връщайки се към тези ранни години, художникът твърди, че е рисувал лошо. Постоянно измъчван от съмнения относно способностите си като живописец, изоставя маслените бои и рисува поредици от рисунки с въглен – основа на стила, с който се утвърждава по-късно.
Обезкуражен от неуспехите си като художник, Кентридж заминава за Париж, където следва пантомима и театър в Ecole internationale de theatre Jacques Lecoq.
След една година установява, че е посредствен актьор, прекъсва следването и се завръща в Южна Африка, където работи в киноиндустрията като режисьор. Отново стига до задънена улица: „Филмовата индустрия е толкова ужасно нещо, че направих всичко възможно, за да се измъкна оттам.”
Кентридж, според собствените му думи, се проваля и като художник, и като актьор, и като режисьор, но експериментирането с тези различни изразни средства през годините постепенно формира негов собствен стил, интегриращ ги в едно цяло. Творбите му обикновенно са съвкупност от рисунка, филм и актьорска игра – най – често самият той се появява във филмите си, в които анимацията и актьорската игра често се преплитат. Твърди, че актьорската игра е повлияла много стила му на рисуване и въобще – отношението му към рисуването.
През осемдесетте години Кентридж започва да прави анимационни филми по нетрадиционен начин. Обикновенно при анимиране всеки кадър се рисува на отделен лист. Вместо това, той използва един и същ лист, като изтрива и прерисува части от рисунката. По този начин от всяка предишна рисунка остават неясни бледосиви контури, които се наслагват едни върху други и създават у зрителя усещането, че наблюдава самия творчески процес, а не завършената версия. Точно това обаче, е „завършената версия”. Творчеството на Уилям Кентридж е едно безкрайно изследване на самия творчески процес – то не предлага завършеност или, казано с други думи, то представя „процеса” като завършеност.
Годината е 2007, мястото е „Хамбургската гара” – музей за съвременно изкство в Берлин. След като преминах отегчен през залите със задължителните Уорхол, Туомбли и разбира се – „легендарният” Бойс, след като видях направени от тенекия и слама изтребители в реален размер и други творения от подобен род (без съмнение говорещи много на посветените в концептуализма, но у мен предизвикващи само тъжно недоумение), загубил надежда да открия нещо действително интересно се озовах на последния етаж, където имаше само една затворена врата. На нея беше закачен скромен черно-бял плакат:
William Kentridge. Journey to the moon.
Нямах представа, кой е Кентридж (но oчевидно e Някой, след като за изложбата му е отделен цял етаж от музея за съвременно изкуство в Берлин!?). На плаката имаше рисунки на предмети с неясно предназначение, приличащи на средновековни изобретения. Никаква връзка със заглавието – „Пътуване до луната”.Или може би все пак…
„Пътуване до луната”, с подзаглавие „Ден и нощ и седем фрагмента за Джордж Мелие” е мултимедийна творба, посветена на Джордж Мелие – френски пионер в киното, който през 1902г. създава оригиналния филм „Пътуване до луната”. Мелие експериментира с всевъзможни трикове и оптически измами и въпреки че сюреализмът се появява значително по-късно, този филм съвсем очевидно е изпреварил времето си и авторът с право е наричан сюреалист.
Кентридж се възхищава от Мелие – човек, който в самата зора на киното създава приказен филм за полет до луната. Може да се предположи, че филмът е предизвикал по-голям ефект при прожекциите, отколкото в днешно време го правят филми като „Матрицата” или „Аватар”. Вероятно е на създателят му да са били приписвани свръх-естествени, може би демонични сили, което също е нещо характерно за епохата. Електричеството, пренасянето на звук на разстояние, фотографията, рентгенът – все вълнуващи нови открития, до които са имали досег малцина, са били безкрайно поле за експеримент и създаване на умишлени заблуди. Рентгенови снимки например, са се правели като вид елитарно изкуство. В музея „Албертина” във Виена, през пролетта на 2009 беше представена голяма изложба на рентгенова художествена фотография, от която става ясно, че в началото на двадесети век е съществувало цяло течение „рентгенови” артисти-фотографи и по-голямата част от тези голямо-форматни фотографии, представящи всевъзможни експерименти и оригинални хрумвания, изглеждат изключително ефектни и от днешна гледна точка. Очевидно е, че преди близо век е имало хора с близки идеи и търсения, като тези на днешния авангард.
Пътешествието до луната е един от най-вълнуващите сюжети на епохата – зараждащата се индустриализация разпалва въображението на хората, надеждите там да бъде открита друга цивилизация или поне – останки от такава се подхранват от филми като този на Джорж Мелие.
Разбира се не сюжетът е привлякъл Кентридж към филма на Мелие (Луната е загубила голяма част от магнетичното си привличане, след седемнайсетте мисии „Аполо”.) По-скоро чарът на онова време, когато филмовото изкуство е така ново и многообещаващо, когато създаването на филми е все още експеримент, а не утвърдена индустрия и успехът на филма зависи от находчивостта на шепа хора или даже може би – на един човек! И, разбира се – откровената наивност, която се излъчва от филма, бутафорните театрални декори, които откриваме на Луната и нелепите сценични костюми на актьорите…
…отваряме вратата и влизаме. След като свикваме с тъмнината, различаваме очертанията на голяма продълговата зала с нисък таван, по четирите стени на която, са разположени екрани. Един голям екран отпред, три по-малки отдясно, един средно-голям на задната стена и още два, върху лявата стена. На всичките екрани едновременно се прожектират черно-бели филми, заснети с 16мм и 35мм камери. Филмите са сравнително кратки и след като свършат, започват от начало. Звучи импресионистична музика за соло пиано – напомняща на музиката в оригиналната версия на филма. Тъмната зала, деликатните образи от екраните и красивата музика действат отпускащо, меланхолично. Сядаме на една от няколкото пейки и започваме да разглеждаме тази изложба от…екрани!
На един от екраните в дясно виждаме как Кентридж работи върху свой автопортрет, който става все по-добър, но очевидно не и според художника, който го изтрива и започва отначало. Това се повтаря отново и отново, докато авторът не започва да крачи нервно напред-назад и изглеждайки все по-отнесен (негов лайтмотив), не прекрачва в съседния екран…, където продължава да снове напред-назад, все така замислен. Възможно е да го видим как преминава през всички екрани от единия, до другия край на стената, вглъбен в мрачните си мисли. Понякога от появила се врата излиза неговата съпруга и преминава през стаята, разглеждайки безразборно нахвърляните скици по масата или пък гледайки го укорително. Кентридж отново се захваща със своя автопортрет, после отново го изтрива и така до безкрай. Като цяло, тази поредица от екрани създава усещане за статичност, застиналост. Няколко варианта на един и същ декор, навяващ меланхолия и чувство за изгубено, за липсващо време. Авторът е привидно-подвижният образ, но дали тази подвижност е истинска? Трите екрана на дясната стена са като стаи, които много си приличат една с друга, а авторът влиза ту в едната, ту в другата, ту в двете едновременно и рисува и трие своя автопортрет, (когато не крачи угрижено напред-назад) …къде са тези стаи всъщност? – не са ли в главата на Кентридж, неговият вътрешен свят и неговото продължение – ателието на художника? Там се раждат творческите му идеи, но често атмосферата не е особено ведра, което в крайна сметка се излъчва и от всичките му филми и рисунки. Началото на процеса –„лабораторията” -това е дясната стена. Често подтикът за творчество са недотам ведри настроения и състояния.
Самият Кентридж определя изкуството си като незавършено, колебливо, променливо. Постоянното изтриване на елементи от композицията и след това заместването им с всевъзможни други варианти, както и самите образи, за които е характерна непрекъснатата трансформация от едно нещо в друго, ясно го онагледяват. „Двойнствеността”, „двойнственият човек” е една от основните му теми, както сам твърди. Относно смисъла, Кентридж казва: „ Смисълът се появява в процеса на работа”. „По-скоро ръката води мозъка, отколкото обратното”. Темите, които най-често са свързвани с творчеството му – време, промяна и наследството на миналото, възникват органично от самото рисуване, грешките и откритата, „игрива” нагласа. Вместо просто да реализира една идея от начало до край, той предпочита „да открие стратегии, които да направят възможно отговорите да се появят от самата работа”. Кентридж описва процеса като „откриване на неща, нямащи явна връзка помежду си и съчетаването им в по-голямо цяло с логичност и смисъл”. Предизвикателството е метафората да се възприема не като смисъл, а като „стратегия, да се създаде смисъл”.
На големия екран на задната стена настроението е различно. Виждаме отблизо повърхността на маса, нахвърляни скици, шарките на покривката, чаша с кафе и кафеварка. Кентридж рисува съсредоточено и от време на време отпива от кафето. Оставаме с впечатлението, че работният процес най-после е потръгнал и настроението е ведро. Именно тук започват изненадите. Кафеварката се разлива и върху скицата се образува съвсем истинско на вид голямо петно. Ето, че чашата оживява и започва да се разхожда по масата и да се носи из въздуха, а петното променя формата си многократно, превръщайки се ту в космическо пространство, ту в…нещо друго, което можем да видим по-ясно на следващите екрани: мравки! На единия от двата екрана виждаме галактики, звезди и комети, а на съседния – стотици мравки, пълзящи върху бял фон! Кентридж е заснел мравките върху бели листа поръсени със захар, след което е обърнал негатива и са се получили тези космически гледки…
След като сме разгледали отделните елементи и сме участвали в процеса на създаването им, сега можем да се обърнем към големия екран на предната стена и да ги видим синтезирани в едно цяло – римейк, на филма на Мелие „Пътуване до луната”. Познатите герои – кафеварката, чашата, мравките и скиците на художника отново са тук, за да отпътуват към луната, кафеварката – ракета, се понася из мравчените съзвездия, а в това време чашата се е превърнала в луна! Един малък свят, събиращ се върху маса, се превръща в цяла вселена!
Всеки от екраните отразява някаква част от едно общо цяло и в крайна сметка е невъзможно да се определи дали това е изложба или пък прожекция на филм или пък…концерт, защото музиката също е нещо, което винаги присъства и Кентридж я подбира много внимателно (соло пиано, струнен квартет…афинитетът му към класиката се забелязва и от Оперите, които режисира). Би било лесно подобно събитие да се нарече „мултимедийна изложба” или „аудио-визуален пърформанс”, но тази сложна терминология, (с която се озаглавяват безброй-много безлични и лишени от всякаква естетическа стойност „произведения”, където човек може да открие техническа находчивост, любов към експеримента, но не и чувство) би поставила Кентридж в една сфера, на която той в действителност не принадлежи.
Повечето хора са склонни да търсят смисъл, интелектуално послание в изкуството, нещо, което да може да се разтълкува мисловно и да се превърне в идеология и Уилям Кентридж също не е подминат. Критици и публика търсят и откриват в творчеството му препратки към времето на Апартейда в Южна Африка, както и към това, което е останало като наследство от онова време в днешни дни. Би било учудващо, ако това не беше така – най-известният южноафрикански артист-художник да не анализира в творчеството си нерадостното наследство на Апартейда!? Самият Кентридж не отхвърля социалния и политически аспект на творчеството си, но като че ли за него то не е толкова основно и е нещо, появяващо се от само себе си – „в последствие”. На първо място е самото рисуване и всички идеи и асоциации са се появили спонтанно, чрез него, а не са предварително запланувани. Кентридж умело се придвижва между пластовете на съзнанието и подсъзнанието, знаейки, че истинското изкуство има нужда преди всичко от чувство и едва след това от послание и че посланието е най-убедително, когато бъде оставено да изплува директно от подсъзнанието – тогава то е автентично!
„Истинският”, „добър” художник спокойно може да бъде сложен в Червената книга на изчезващите видове – Светът е наводнен от „интелектуално” изкуство – такова, при което идеята, а не емоцията е доминираща. Но може ли човек да има различни идеи от тези, които са в подсъзнанието му? Идеи могат да бъдат втълпени, с идеи може да се парадира, да се флиртува, да се печели публика, но може ли те да бъдат наричани автентични? И ако не са – може ли това да е изкуство? Единствено образите, излизащи от подсъзнанието са автентични и са напълно достатъчни като послание, защото художникът неминуемо ще изрази своето светоусещане и ще отправи своето послание към хората. Съвсем възможно е самият творец да открие, да разбере своето послание, чак след като вече го е отправил – както се случва с Уилям Кентридж и това не е някакъв по-специален случай, това всъщност е „истинското” творчество, но в днешно време истинските художници са малко.
Уилям Кентридж съумява да предаде с думи тези процеси и благосклонно се съгласява да анализира изкуството си – човек с висока ерудиция и широк поглед върху света, той без съмнение също открива препратките към социални неправди в изкуството си и да, съвсем логично е начело да е Апартейда, след като е родом от Йоханесбург. Но е въпрос на личен избор, дали ще послушаме критиците и ще търсим във всеки от неговите филми исторически събития и места или ще оставим нашето подсъзнание свободно да общува с това на художника и от взаимодействието да се породят уникални за всеки отделен човек възприятия, послания и символи. И ако направим второто – това ще са точно образите, от които имаме нужда, защото и ние ще сме участвали в тяхното създаване и тук опираме отново до идеята, идваща директно от подсъзнанието, като единствена автентична такава – този път възприемащият е творец, защото творческият процес не завършва със завършването на произведението, а едва при възприемането му (и то, ако изобщо можем да говорим за „завършване”, по-скоро това е отворен процес, постоянна трансформация). Кентридж без съмнение е от хората, на които допада такава „отвореност” към публиката. Творческият процес при него е до такава степен многопластов, променлив, „мултимедиен” и „мултисетивен”, че е смешно да смятаме, че е търсено еднозначно послание, „иконизиране” на всяка негова творба. Съвсем очевидно е, че е точно обратното – авторът „любезно” предлага на публиката да довърши или най-добре – да продължи творческия процес, който той е започнал. Така се получават безброй нови асоциации и интерпретации, всеки вижда и чувства точно това, от което има нужда и в крайна сметка това творчество наистина би могло да се нарече с модерния термин „интерактивно”, но с тази разлика, че то действително е такова, за разлика от самоцелните инсталации, които се предполга, че провокират нашите сетива и възприатия, но в действителност ефектът им е лек интелектуален гъдел, флирт с нови технологии. При Кентридж технологиите са средство, а не цел и това го прави истински модерен художник – такъв, който съумява да използва актуалните за времето изразни средства, за да изрази себе си. Нещо повече – той използва мултимедията, за да осъществи „истинската интерактивност” – процесът на взаимодействие, който се осъществява между автора и възприемащия и продължава да се развива от втория.
Уилям Кентридж е майстор на надграждането и разширяването на творческия процес. Тръгвайки от нещо съвсем примитивно, каквото е скицирането с въглен, той използва създадения материал, за да го превърне във филм, „жива” картина, която се променя и прерисува многократно пред очите ни. Тази „жива” картина в последствие става част от цяла поредица такива картини, които на свой ред взаимодействат по между си – една „жива” изложба!
Но не спира до там. Трудно ще е да си го представим, но този модерен ум има афинитет и към…операта! По какъв начин би могъл да се съчетае микрокосмосът на Кентридж с това грандоманско изкуство, предназначено предимно за широката публика? Операта е една от първите форми, съчетаващи няколко изкуства в едно цяло и може би точно с това привлича този многостранен артист, тук получаващ възможност да се изяви и като режисьор. Досега Кентридж е поставил „Il ritorno d’ Ulisse in Patria” от Монтеверди, Вълшебната флейта от Моцарт и „Носът” на Шостакович, като освен, че е режисьор, създава сценографията (включваща кукли) , анимационните филми, които се прожектират и дори хореографията.
Творбите на Кентридж са между най – популярните и най – скъпо продаваните в Южна Африка и са изключително високо оценявани по цял свят. От 1997г. до днес са осъществени тридесет негови самостоятелни изложби, в едни от най-престижните музеи по света, сред които 1999г. –Музей на съвременното изкуство в Барселона, 1999г. – Биенале във Венеция, 2004г. – Метрополитан, Ню Йорк, 2006г. – Музей за съвременно изкуство, Чикаго, 2009г. – Музей за съвременно изкуство, Сан Франциско, 2009г. – Национален музей за съвременно изкуство, Киото, 2010г. – Лувър, Париж.
От февруари до май 2010г. MOMA( Museum of Modern Art, Ню Йорк) организира голяма ретроспективна изложба на Уилям Кентридж, включваща творби от почти три десетилетия. Озаглавена е „Пет теми” и включва филмите „Soho and Felix”, “Ubu and the Procession”, филми и документални материали към и за оперите „Вълшебната флейта” и „Носът” и, разбира се – неотменното „Артистът, в неговото студио”. В рамките на изложбата е реализирана и премиерата на последната опера – „Носът”, от Шостакович (Метрополитан опера, март 2010). Интернет сайтът, представящ изложбата сам по себе си е изключителен, съдържа множество рисунки, откъси от филми, биографични данни и разговори с художника и за всеки, който не е имал възможност да се запознае с този творец е една чудесна възможност, да го направи!
Използвани сайтове:
http://en.wikipedia.org/wiki/William_Kentridge
http://hyperallergic.com/4985/william-kentridge-drawing-lessons/
http://www.orbit.zkm.de/?q=node/95
http://moma.org/interactives/exhibitions/2010/williamkentridge/
